Дворът на хилядата слънца

остро Стинбърн.

„Ох — каза умът на Стинбърн. — Зная, че мястото ми не е тук. Вероятно просто ми личи. Хайде, продължи си по пътя, човече. Не спирай, ако ти е мил животът.“

Стинбърн не преувеличаваше. Преди години други хирурзи бяха имплантирали туба с експлозиви на мястото на апендикса му и един детонатор между плешките му. За да задейства самоубийствената си капсула — и да унищожи около себе си зона от двайсет квадратни метра — д-р Стинбърн трябваше само да свие раменете си назад в леко преувеличено протягане.

Но това не се наложи; гвардеецът продължи нагоре по стъпалата, а Стинбърн насила отново прикова поглед към арената и от устата му се изтръгна кух смях от лудориите на клоуните.

Ледени пръсти полазиха по крехкия гръбнак на Марр — инстинкт, спасявал от смърт поколения милчъни от незапомнени времена на Фридрих Две. Сърцето му изпърха и той леко се отдръпна от Сенн.

— Какво има, скъпи?

— Не знам. Нещо не е… Не знам.

Сенн се опита да го придърпа и да го утеши. Марр поклати глава и се изправи в пълния си — крехък — ръст.

— Заведи ме у дома, Сенн. Това вече не ми прилича на празненство.

Глава 4

Щом Стен пристъпи до килера, душачът се размърда — миниатюрното устройство забръмча и запулсира като малък гризач. Охраноботът се поколеба за половин секунда, сензорните му пипалца се разшаваха, след това той пристъпи вътре и малките му метални лапички изщракаха на пода на килера.

Стен отстъпи и огледа гардероба на Императора. Беше тъпкан със стотици униформи, церемониални халати и костюми, всеки екземпляр предназначен за специфичен повод, някои — прости като ослепително бялата, приличаща на тога дреха, други — сложни като самонастройващия се към тялото костюм с многото променящи се цветове.

Една видеокнига в стаята на Стен описваше историята на всяко от облеклата. Тогата, помнеше той, бе за визитата на Императора на малката система Раза, където официалната му титла беше Главния философ. Докато костюмът с много цветове, беше съвсем сигурен, имаше нещо общо с нещо, наречено Марди Гра. Стен все още не бе имал време да запомни всичко, тъй като бе поел официално службата само преди месеци и умът му все още беше зает с изучаването на стотиците задължения, възложени на капитана на Личната на Негово величество охрана. Дотук се бе съсредоточил върху основната си функция, а именно да опази Негово величество от превратаджии, заговорници, тайни групировки и прочие фанатици.

Императорската сигурност беше сила, съставена от много нива. Най-напред бяха военните и полицейски сили на Първичен свят. Самият палат разполагаше със сложно механично и електронно покритие. Имперският персонал разполагаше с три Гвардейски единици. От тях най-набиващи се на очи бяха Преторианците. Тях ги използваха не само в най-публичните дворцови изяви, свързани с плюене и лъскане на доспехи — те можеха да се притекат като полиция за борба с безредици в случаи на по-сериозни вълнения, стига такива изобщо да възникнат.

Втори бяха членовете на самото Имперско домакинство, назначавани до последния мъж (или жена) от редиците на секция „Богомолка“, корпус „Меркурий“ или Гвардията.

Последни бяха телохранителите гурки, рота от сто и петдесет души от земната провинция Непал. Повечето произлизаха от клановете Тапа, Пун, Ала и Рана, все шаржатска аристокрация. Те на практика бяха наемници, като мнозина от своя народ отпреди повече от две хиляди години.

Дребни, набити мъже, гурките съчетаваха ведър дух, хумор и почти невероятна сила на характера в пакет. Гуркската рота се водеше от един старши халвилдар, Лалбахадур Тапа, пряко подчинен на капитан Стен, официалния командир и свръзка с Императора и Имперския персонал.

Новият му пост не можеше да се сравни с това да си в секция „Богомолка“, съставената от свръхглаворези част, в която Стен бе изкарал по-голямата част от военната си кариера. Вместо да се облича както му падне или в цивилни дрехи, сега Стен носеше пъстрокафявата униформа на гурките. Донякъде беше благодарен, че му назначиха ординарец, наик Агансинг Раи, макар че понякога — особено при махмурлук — имаше чувството, че той малко прекалява с желанието да коментира слабостите на началниците си.

Всъщност през остатъка от военната си кариера Стен щеше да запази с гордост два свързани с гурките спомена — емблемата им с двата кръстосани черни кукри на полевата си униформа, както и самия кукри.

В момента, докато изчакваше душачът да свърши работата си, Стен бе въоръжен със смъртоносен кукри на едното бедро и малък, останал му от „Богомолка“ уили-пистолет на другото.

Душачът приключи обиколката на килера, изприпка при Стен и изцърка тихия си тон „безопасно“. Той щракна с длан клавиша „изключен“, пъхна бота в джоба и отстъпи. Личните покои на Негово величество бяха толкова безопасни, колкото можеше да ги осигури.

Запрехвърля наум списъка с тройната проверка на сигурността за останалата част от крилото на двореца. Смяната на стражата вече бе минала… Беше наредил на лейтенантите, разположени на…

— Капитане, не обичам да досаждам на човек, докато работи, но…

Стен вихрено се извъртя към гласа точно зад себе си, пръстите на дясната му ръка инстинктивно се свиха, което щеше да задейства ножовите мускули под рамото му и да…

Беше Вечният император, зяпнал го малко изненадано, след което лицето му се отпусна в усмивка. Стен се изчерви от неудобство. Изпъна се в „мирно“ и наум се срита в задника. Все още беше малко прекалено от „Богомолка“ за дворцовата си длъжност.

Императорът се засмя.

— Отпуснете се, капитане.

Стен отпусна едното коляно в съвсем официалното „свободно“.

Императорът се ухили, понечи да пусне някаква шега по повод твърде войнишкото възприемане на „отпуснете се“ от страна на Стен, премълча, за да му спести ново неудобство, и се обърна. Хвана пеша на празничната дреха, в която се бе облякъл, и го подуши с отвращение.

— Ако нямате нищо против, бих искал да сваля това. Мириша на потна свиня.

— Всичко е наред, сър. Сега с ваше позволение, ако мога да бъда осво…

— Разочаровате ме, капитане. — Гласът на Императора изкънтя от стаята за преобличане. Стен потръпна и бързо прехвърли наум всичките си възможни грехове. Какво беше пропуснал?

— Вече сте на тази работа от… колко стана впрочем?

— Деветдесет и четири цикъла, сър.

— Мда. Нещо такова. Все едно, деветдесет и няколко дни душене из стаите ми, късане на скапаните ми нерви с всички тези ваши досадни мерки за сигурност, и нито веднъж — нито веднъж не предложихте да ми покажете онзи ваш прословут нож.

— Нож ли, сър? — Стен го изгледа искрено озадачен. И тогава се сети: ножа в ръката му. — А, онзи нож.

Императорът се появи на прага. Вече се бе преоблякъл в невзрачен сив гащеризон.

— Да. Онзи нож.

— Ами, има го в досието ми на „Богомолка“, сър, и… и…

— Много неща има в досието ви на „Богомолка“, капитане. Прегледах го отново вчера. Просто за да се уверя дали все още искам да ви задържа на сегашния ви пост.

Забеляза угрижената физиономия на Стен и изпита съжаление.

— Освен ножа забелязах също така, че пиете.

Стен не знаеше как да реагира на това, поради което постъпи възможно най-мъдро — замълча си.

— Доколко можете да пиете обаче, тепърва ще се види. — Вечният император закрачи към другата стая. Спря до вратата.

— Това е покана, капитане, не е заповед. При положение, че вече сте свободен от служба. — Изчезна през вратата.