Дворът на хилядата слънца

прониза долината с фаровете си — поколеба се за миг, докато автопилотът се ориентира, след което със свисък се понесе над долината. След няколко мига още грави-коли прелетяха след нея — увиснаха за миг и след това се понесоха устремно към кулата.

Марр и Сенн бяха вложили в своята кула половината си кредити и най-вече ултраартистичните си души. Тя се издигаше като игла от широката основа към тесния си заострен връх. Беше построена от всякакъв възможен минерал, метал или кристал, реагиращ добре на светлина. За своето жилище Сенн и Марр не бяха прибегнали до никакви конвенционални материали. Строителните елементи бяха с най-различна форма и големина — леко овална буца можеше да се постави редом до идеален куб. Важна беше единствено светлината във всичките й форми. Червена светлина, лумваща от промяната в емоциите; синя светлина от миризмите на дивите животни в долината; и всички останали първични цветове от непрестанно променящата се влажност и температура на самата долина. Някои светлини примигваха от един оттенък към друг, сменяйки непрекъснато настроенията си; други оставаха с един цвят в продължение на часове — основните тонове на оркестъра от цветове.

Марр и Сенн мислеха за своята кула като за най-обикновено място, което наричаха „дом“. А тази нощ с пристигането на гостите той сияеше по-живо от всякога. Защото тази нощ приемът им беше много специален.

Устата на Стен изведнъж се напълни с гъста лепкава слюнка. Колкото и да кашляше, не можеше да я прочисти — тя сякаш само задръстваше още повече гърлото му. Нещо повече, ушите му пламтяха, пръстите на ръцете и краката му бяха като премръзнали, а езикът му — покрит с налеп. Мъчеше се да измисли какво да прави с пищната жена, притиснала се в него. Ръцете му шареха безпомощно от двете страни на тялото й и се мъчеха да решат какво да направят. Не помагаше дори това, че парфюмът на жената беше замислен — добре замислен — да възбуди похот у всеки мъж, умрял преди по-малко от последните деветдесет и шест часа. Накрая той сложи ръце на стройните бедра на жената, прегърна я леко в името на вежливостта и също така леко я избута от себе си.

— Ъъ… и аз се радвам, че те виждам, София.

София отстъпи и го изгледа с влажните си очи. Гледаше го с… е, с одобрение, помисли Стен, съжалил ужасно, че човек не може да носи нещо приличащо на бандаж под плътно прилепналата парадна униформа на офицер гурка.

Тя отново му се лепна в разтапяща тялото прегръдка и прошепна в ухото му.

— Колко време мина, Стен, любов моя… мога да… мога… Знаеш…

Мда. Стен наистина знаеше. Спомняше си я добре, мерси, и всичките му спомени бяха приятни. Бедата беше в това, че почти не позна София, когато се появи пред него. Не че не беше приятна за гледане — ни най-малко. Но в ума си той бе закрепил портрет на пряма деветнайсет или двайсетгодишна жена, с тъмен, късо подстриган ореол от коса и очи, които питаха и оценяваха нещата такива, каквито са. Вместо това сега виждаше жена с хирургически съвършени извивки и с бляскав водопад от коса, стигаща малко под задника й. И само косата я покриваше. София беше гола според най-изтънчената мода, кожата й беше напръскана тук-там с многоцветен гланц. Все пак си беше София донякъде. София — с жадни, знаещи очи.

В този момент Стен адски съжаляваше, че я беше представил в двора.

— Ти… страхотно изглеждаш, София — успя да отрони той, докато се мъчеше лекичко да я избута от себе си. Не че не обичаше да държи гола жена в прегръдката си, просто щеше да му хареса повече, ако не го гледаха всички.

— Толкова неща имаме да наваксаме… — Тя сложи меката си длан в неговата. — Хайде да идем някъде да си поговорим насаме.

Стен се остави да го поведат като малко послушно пале.

— Ето ни го пиенето, Стен — настигна го така желаният глас зад него. — Не можеш да повярваш, че умничкото сервоботче, дето са го… аа… ъъ… Стен?

И Стен се обърна с огромно облекчение. Полицейски лейтенант Лайза Хайнис стоеше с две питиета в ръце и объркано-убийствена физиономия на лицето.

С изтръпнали, но все още ловки пръсти на роден да оцелява, Стен се метна към въжето, което му беше спуснала.

— Лайза — каза той с малко по-висок от необходимото глас, — дойде тъкмо навреме, за да те запозная с една моя стара приятелка, София Парал.

София изгледа хладно другата жена.

— О.

— София, запознай се с лейтенант Хайнис. Тя е… ъъ… тоест ние сме… ъъ…

Лайза подаде ръка на София и измърка:

— Аз съм новата приятелка на Стен. Доколкото познавам вкусовете на капитана, съм сигурна, че двете с вас имаме много общо.

— Да. Сигурна съм — хладно каза София и отново насочи вниманието си към Стен. Очите й се бяха смразили.

— Моля да ме извиниш, Стен, но просто не мога да пренебрегна останалите гости. Вероятно ще можем да поговорим по-късно. — Обърна към него гладкото си прелестно дупе и се отдалечи с плавно поклащаща се походка. Стен не беше съвсем сигурен от какво се е отървал, но адски се радваше, че го е направил. Посегна разсеяно към една от чашите, които държеше Лайза, и усмивката на лицето й му помогна да се съвземе.

— Не знаех, че познаваш някого тук, Стен.

Той изгълта пиенето си и усети, че му тикат в ръката и втората чаша.

— О, може би един-двама. — После се засмя облекчено. — Да речем, една. Само една. И адски ти благодаря.

Погледна Одобрително Лайза. Тялото й беше щедро, с чудесни извивки, и показано в една съвсем не полицейска бяла рокля, прилепнала нежно по всички подходящи места. Тя взе чашите от ръцете му.

— Да отидем да си вземем още. И да се позабавляваме. Стига да няма повече изненади. Мммм?

— Не. Никакви изненади повече. Надявам се.

Едва ли можеше да сгреши повече. Секунди след като си наляха пак, Лайза беше плътно до него, свиреше оркестър, а мястото на дансинга почти стигаше и Стен реши, че ще успее да изфалшифицира нещо, още повече че оркестърът свиреше бавно в три четвърти.

Поклони се на Лайза и я поведе по лъскавия метален под. Това, по-късно осъзна той, трябваше да е било ключът.

И ето го, наместил се в прегръдката на Лайза, мести крака по пода — и започва да схваща защо приемите на Марр и Сенн се смятат за суперсветски събития.

А после някой изключи генераторите и изненаданите танцуващи полетяха право нагоре и се понесоха странично към противогенераторите.

Балната зала изведнъж се превърна по-малко в дансинг и повече във вихър от забавени движения.

Когато Лайза, смутена от развълнувалата се около кръста й рокля, заплува покрай него, Стен благослови антигравния си тренинг. Сви се и се понесе към нея, хвана я първо за глезена, а после продължи нагоре, докато не я задържа в двете си ръце.

Лайза се съвзе, усмихна се и се задоволи с традиционното: „Поредният гаден номер“.

Стен нямаше представа за какво говори, но реши да сграбчи мига.

Безтегловните целувки са почти същите на вкус, само дето ти се струва, че изведнъж слюнката става повече.

Сграбчването на мига означаваше също така, че Стен — следеше обстановката с крайчеца на окото си — сви крака и изчака край него да прелети някаква объркана матрона.

Изрита силно и тласъкът го отпрати във въртеливо движение към пода с Лайза. Скочиха близо до края на полето, достатъчно близо, за да може Стен да превърти в пирует Хайнис настрани към пода с нормална гравитация. Тя на свой ред го дръпна от полето Маклийн.

— Страхотен купон — промълви Стен.