доктор Стинбърн.
— Имате заповед? — отвърна Стинбърн. — Аз имам смърт.
— Всички я имаме, рано или късно — каза Стен. Търсеше точното място за удар.
— Ще ви кажа едно, капитане… Стен ли бяхте?
— Докторе, говорите като човек, който много държи да умре. Аз искам да ви опазя жив.
— Жив — отвърна замислено Стинбърн. — Защо? Очевидно всичко се е провалило. А може би не е…
Стен се ококори. Не за първи път се изправяше пред човек, който като че ли е луд, а думите на Стинбърн показваха точно това.
— Какво да се е провалило?
— Искате да говоря, нали?
— Естествено.
— Капитане, би трябвало да знаете какъв съм бил.
— Корпус „Меркурий“. Аз също — подхвърли Стен и пристъпи предпазливо към лявата страна на мъжа.
— В друг свят и по друго време можеше да сме приятели.
Стен преднамерено спря за миг, уж че размисля.
— Мда — отвърна той бавно. — Може би. Мамка му, винаги съм искал да бъда лекар.
— Но това щеше да е в друго време — каза Стинбърн.
Стен разбра, че му играят игри.
— Трябваше да кажа, че имам две смърти. Вашата и моята.
— Тогава вие сте на ход, докторе. — Стен се стегна в скафандъра си в поза почти за бой.
— Не така, капитане. Вие ще умрете. Тук и сега. Но ще ви кажа следното. Никой не бива да умира невеж. Ще ви дам едно обяснение. Заара Варид.
Стен включи микрофона си и в същия миг осъзна, че двете произнесени думи са достатъчно обяснение за Стинбърн. Видя го как се изви в скафандъра си.
Годините тренировки в „Богомолка“ бяха научили Стен на всевъзможните начини, с които един агент може да се самоубие, и сега той много добре разбра, че с гърчовете си Стинбърн се мъчи да свие раменните си плешки. Стен се задвижи мълниеносно, залегна и се превъртя зад една от пулсиращите скали с надеждата, че живият минерал ще устои, щом…
Първият трясък не беше чак толкова силен. Бомбата, имплантирана между раменете на Стинбърн, не се оказа толкова ефективна. Най-силният взрив дойде от сгъстения кислород в скафандъра на Стинбърн, който изфуча като огнено кълбо през пещерата.
И после нямаше нищо освен воя на вихрушката във външния приемник на Стен. Той се надигна и погледна няколкото парчета от скафандъра, търкалящи се по прашния под.
Заара Варид. Една следа. Стен беше съвсем наясно, че тази единствена следа няма да е достатъчна.
Тръгна обратно по пътеката, поведен от шлемокомпаса си към купола.
Първата му работа беше да измъкне Алекс. Стига все още да беше жив, това щеше да е лесно.
Защото следващото, което го чакаше, бе да се изправи пред Императора с почти нищо в ръцете.
Четвърта книга
Деклик
Глава 33
„Синият бхор“ бе двуетажна, проточила се покрай брега на реката Вий дълга сграда. Построена преди около столетие, странноприемницата обслужваше местното рибарско население и дребните фермери, обитаващи поречието на Вий. Долината беше красива, с полегати скалисти хълмове, издигащи се към ниските сиво-синкави планини — място, където човек можеше да си уреди поносимо битие, като се отдаде на риболов, или непоносимо такова, като рови от земята камъните, които никнеха по-бързо от картофи. Все пак животът можеше да е приятен в това място, удобно за уседнал семеен живот.
Но след това любителите на спорта от Първичен свят го откриха. И рибарски сезон след рибарски сезон в долината започнаха да се изсипват хора, дошли да ловят хитрите, избягващи стръвта златни рибки, щъкащи из реката. Построиха се нови пътища. Бизнесът разцъфтя неимоверно и даже там, където преди съществуваха само единични ферми, изникна град — Ашли на Вий.
Долината просперираше, а с нея — и „Синият бхор“. Започна като един малък, не особено комфортен бар със стая за наемане на горния етаж. Собственик след собственик разширяваха хана, за да се справят с нарастващия бизнес, след което го продаваха. В един момент „Синият бхор“ се хвалеше с двата си бара, една разнебитена кухня с размерите на цяла къща и десетина стаи, всяка с камина с различен дизайн. Тъй като всеки нов собственик на „Синия бхор“ бе добавил по някоя стая, градина или камина, точно в този ден нямаше нищо особено в това, че над заведението кръжаха строителни грависледи и стоварваха материали и работници.
Посрещаше ги и ги насочваше най-новият собственик, Крис Фрай. Беше висок слаб мъж, който не разбираше много от баланси, освен от собствените си. Фрай бе закупил мястото с парите, получени при пенсионирането, но нещата не тръгнаха кой знае колко добре. Най-големите му проблеми бяха, че беше твърде щедър и имаше склонност да черпи тези, които му допадат; предпочиташе предимно да слага резето и просто да отиде на риболов; а единствените хора, с които наистина се разбираше, бяха въдичари — сериозни въдичари като него, които рядко разполагаха с пари и винаги отсядаха на вересия.
Фрай тъкмо се беше наканил да зареже целия бизнес, да продаде имота и да прекара остатъка от живота си в риболов, когато се появи Стен. Двамата се знаеха само по име. Още при първата им среща се оформи моментално приятелство, възможно само между две стари пушки от секция „Богомолка“.
Фрай беше изкарал последните години от военната си кариера в секция „Богомолка“, ръководейки прехода на звездния куп Лупус от фанатично религиозна култура към търговска система, управлявана хлабаво от косматите бхори. Беше изкарал много цикли в пиене на стрегг с космати бхори, вдигайки тост за майчини бради и бащини замръзнали задници. Освен това беше слушал хиляди истории как се стигнало до това бхорите да управляват Вълчите светове. Общо взето историите не бяха за вярване. Всички се свеждаха до един и същи корен: някакъв младеж на име Стен. Стен, всички бяха съгласни с това, бил най- великият боец, любовник и пияч в историята на бхорите. Освен това те харесваха малкия скапаняк, нищо че беше човек.
— През цялото време, докато бях там — призна Стен на Фрай, — съм се натрясквал само два пъти и изгубих почти всички битки, с изключение на последната.
— Точно тя се брои — каза Фрай.
— Може и да си прав — отвърна Стен, — но бях загазил доста. Скапана работа! Не може човек да порка с бхорите! Освен ако не си свил някое хапче за отрезвяване — но и тогава лежах по гръб като гипсиран почти след всеки купон.
Фрай реши, че Стен е симпатяга. Разбираше, че е скапан лъжец, който си приписва личността на
След една дълга и гостоприемна нощ в стил „Синият бхор“ — което означаваше натежали плата с прясна риба, дивеч и най-различни други блюда, всичко от долината Вий — двамата се спазариха. „Синият бхор“ ставаше явката на Стен и Хайнис. Тъй като туристическият сезон беше приключил, прикритието бе почти идеално. Фрай щеше да затвори за преустройство точно като всеки нов собственик на странноприемницата. А за да намали разходите по основния ремонт, щеше да приюти и строителния екип и да го храни.
Сделката беше добра и за двете страни. За да действа прикритието, те
