Флотът на прокълнатите

Биячите се извъртяха към Стен и Алекс, застанали точно зад тях.

— След като платите за нанесените щети — добави Стен, — можете да си вървите.

Смехът на онзи със сопата заехтя из залата.

— Я, още от тия, дето си падат по таанци.

Стен видя как екипажите му се надигнаха от столовете си и им махна да стоят настрана, после подхвърли на Алекс:

— Той май се опитва да ни обиди, а?

— Ъхъ. Тоз момък е отгледан като голям простак.

Без предупреждение едрият мъжага завъртя сопата към Алекс с всичка сила. Килгър дори не понечи да се наведе или да отскочи. Хвана сопата насред удара и я изтръгна сякаш от ръчичката на дете. Могъщият замах обаче запрати бияча към него. Жителят на тежкия свят го сграбчи за лакътя, завъртя го и го запрати с крак към вратата. Ритникът вдигна мъжагата над пода и той се заби с главата напред в стената, после се свлече.

Вбесени, другите трима нападнаха. Стен се гмурна под удар с нож и остави противника да вие на пода със счупена китка. Заби три стегнати пръста в гърлото на следващия. В последната частица от секундата сдържа силата си, за да не му смаже гръкляна. Завъртя се на пета, за да се разправи с последния, но нямаше нужда — Алекс бе провесил грубияна над пода, хванал колана му, и говореше помирително:

— Виж к’во, момко, знам, че всички яко сте си сръбнали. Няма да ви държим сметка. Дай си кредитите и си върви по живо, по здраво.

Мъжът беше прекалено уплашен, за да отговори. Алекс губеше търпение, затова го обърна с главата надолу и започна да тръска. На пода изпопадаха кредити. Накрая Килгър доста небрежно запрати своя човек през вратата. Двамата със Стен претърсиха останалите, прибраха им парите и ги изхвърлиха с ритници.

Стен отиде при сеньор Тиге, който утешаваше мъжа и жената, и даде кредитите на стария таанец.

— Ако не стигат, сър, моите екипажи и аз охотно ще съберем още, за да възстановите повреденото.

— Много, много ви благодаря, младежо — отвърна съдържателят. — Но вие трябва веднага да си тръгнете. Преди онези да са се върнали с други като тях.

Стен вдигна рамене.

— Е, и? Силите ни са предостатъчни да се справим с такава тълпа.

Старецът завъртя глава.

— Не, не. Нямате представа какво става тук…

Навън се надигаше гневно бучене, Стен изтича към вратата и видя за какво говори таанецът.

За толкова малко време отвън се бе струпало гъмжило от над стотина имперски заселници. И те беснееха от жажда за кръв. Стен виждаше, че иззад ъгъла притичват още мнозина. А най-смахнатата подробност в сценката беше полицейската кола съвсем близо до множащата се тълпа. До нея си стояха половин дузина ченгета и насъскваха сганта.

Някой дръпна Стен за рамото.

— Знам как да се справя с това — увери го старецът.

Натисна един превключвател до входа и дебели стоманени щори се спуснаха и се заклиниха в издълбаните за тях дупки в пода. Навсякъде около купола дрънчеше стомана, закриваща прозорците.

— Излизайте — подкани ги съдържателят. — Моля ви, излизайте. Ние сме в безопасност тук. Но ако вие останете, ще ви арестуват.

Изтръпналият Стен не усети как се измъкна през задната врата заедно с екипажите си.

— Да знаеш, момко — сниши глас Алекс, — хич не съм убеден дали сме на страната на добрите.

Стен не измисли и една дума в отговор.

40.

Следващите няколко седмици бяха същински парадокс за Стен и останалите. Знаеха, че са пред прага на война. И всяко съобщение от контрабандистите на Уайлд потвърждаваше предчувствията им — всеки ден таанците довършваха и разпределяха по бойните си флотове нови и нови кораби. А цивилните на Хийт вече свикваха с комендантския час и купоните.

Кавит пък беше пълна противоположност на таанския свят. На Стен му се струваше, че адмирал ван Дорман, неговите офицери и нисшите чинове все по-дълбоко затъват в света на фантазиите. Пиршествата, които адмиралът организираше за своите офицери, ставаха все по-щедри. А в очите на подчинените на Стен останалите от флота бяха все по-големи мърлячи.

Но дори това време през по-късните дни изглеждаше златно.

На Стен може би му влияеше любовната му връзка с Бриджит. Но това беше само едната страна.

Вероятно другата беше уговорката с Уайлд. Контрабандистът най-съвестно вършеше каквото се очакваше от него. Стен прецени, че той и другите от корабите му се хранят по-добре, отколкото и в императорския дворец. Дори за пръв път в живота си започна да се чуди дали не напълнява.

Имаше още нещо — не настъпиха неприятности с екипажите, събрани от кол и въже, каквито Стен и Алекс очакваха. Дори лейтенант Естил като че си пасваше идеално на мястото. Дребните проблеми се отстраняваха бързо с по един юмрук от Килгър, който сам се нагърби с ролята на военна полиция в ескадрилата.

Но най-съществената причина се криеше във факта, че четирите тактически кораба и хората, избрали доброволно да летят с тях, вършеха каквото искаха и каквото би трябвало да правят… без никой да стреля по тях.

Стен се стараеше корабите му да са далеч от Кавит възможно повече време. Дори за основен ремонт натъпкваше наземните си екипи в кораба, който щяха да разглобяват, и ги пренасяше на един напълно безлюден свят с райски плажове. Всеобщо беше мнението, че основните ремонти са кошмар, и никой в доковете на Кавит не разбираше защо тези специалисти по корпуси и двигатели се връщат загорели и щастливо усмихнати.

Стен имаше инстинкт на летец, но досега бе получил усещането си за скорост при бръснещ полет, когато всичко наоколо се стрелка нагоре или назад. През дългите мудни бдения откри нов източник на радост.

Тактическите кораби задълго само наблюдаваха, увиснали над плоскостта на еклиптиката в някоя планетарна система — понякога нанасяха поправки в звездните карти, друг път следяха придвижването на таански кораби или преценяваха дали някой свят е подходящ за таанска предна база. Би трябвало Стен да скучае.

Това изобщо не му се случи, Алекс направи промени в една ракета „Гоблин“ — махна бойната глава и я замени с допълнителни горивни клетки.

Когато не беше на вахта, Стен се забавляваше — слагаше на главата си допълнителен шлем за управление и пускаше „своята“ ракета да се рее в открития космос. Знаеше, че и да възприема някоя звезда „над“ себе си или някоя планета — „долу“, това са измамни сравнения, натрапени му от компютъра. Освен това знаеше, че горещината на близкото светило или студеният полъх от заледена планета са изцяло субективни представи. И въпреки това им се наслаждаваше. За него това беше върховното сбъдване на човешката мечта за полети. Още по-хубаво беше, че ако се случеше нещо, той щеше да си е в безопасност на борда на „Гембъл“.

Дежурствата и дните се изнизваха. На Стен честичко му се налагаше да сверява времето по корабния дневник. Мислеше си, че ако има нескончаеми припаси, може би ще остане в пространството завинаги, далеч от другите хора и техните дела.

Тъкмо след едно такова скитане Стен се натъкна за пръв път на „Форез“ и за втори път — на адмирал Деска.

„Кели“ и „Гембъл“ се опитваха да уточнят движението на един метеорен поток. Лейтенант Сека настояваше, че тези метеори би трябвало да произхождат от една и съща пръснала се планета. Стен възразяваше, че макар камънаците да са възголемички, това още нищо не означава. Стана му забавно и разреши да проследят откъде са дошли скалите.

Сякаш всички тревожни сигнали във вселената ревнаха, за да сложат край на игрите и развлеченията. В