„Щабно съвещание — досети се той. — Щом започнат да се разотиват, ще можем да се вдигнем от земята и да потеглим“.
После се разнесе тътен и голям войскови гравислед изфуча към командния пункт. На хиляда метра над него скимтяха два тежки кръстосвача на таанците.
— Адска гнус — обади се Алекс, който се взираше в екрана през рамото му. — Идват големи клечки.
Грависледът докосна земята и спусна рампа. По нея на бегом слязоха таански войници в бойни униформи.
— Хе, де да знае човек, че таанците отглеждат голиатовци!
Войниците бяха
Великаните се строиха в две редици по дължината на рампата.
И Стен вече знаеше какво ще се случи.
Извърна се от екрана и се взря в Алекс. Мъжът от тежкия свят бе пребледнял.
— Момко, нямаме избор, а? — прошепна той.
„Нямаме“ — безмълвно потвърди Стен.
Взе уилигъна, подпрян до пулта под екрана, провери прицела и заряда. После се премести при входния люк и го открехна предпазливо.
Стен се стремеше да оцелее.
Но освен това беше офицер на Империята.
Описание на ситуацията: Спретнати телохранители пред очите му. Чакат. Събраните старши офицери — също.
Извод: Ще се появи високопоставен тип.
Въпрос: Кой е той?
Отговор: Лейди Атаго. Или Деска.
Въпрос: Смъртта на Деска желателна ли е… макар че ще се пожертваш?
Отговор: Вероятно.
Въпрос: А желателна ли е смъртта на лейди Атаго?
Отговор: Безусловно.
Независимо от цената ли, капитан трети ранг Стен?
Независимо от цената.
Той припряно омота ремъка около ръката си, подпря се на люка и се прицели, като внимаваше цевта на уилигъна да не стърчи.
Ако слезеше по рампата, Атаго щеше да умре.
Скоро след нея щяха да умрат Стен и неговите космонавти, които толкова се стараеше да опази живи.
Килгър шаваше зад него, раздрусваше хората да се събудят и им шепнеше.
На сто и петдесет метра от тях телохранителите и таанските офицери се изпънаха като статуи.
И лейди Атаго тръгна надолу по рампата.
„Прицели се старателно, Стен. Ако е тъпо да умреш, дваж по-тъпо е да умреш, след като не улучиш“.
Кръстчето на мерника се плъзна по червеното наметало на Атаго и спря в средата на зелената й туника. Куршумът с Антиматерия Две щеше да пробие в зеленото дупка колкото юмрук.
Стен вдиша, после издиша половината въздух. Пръстът му обра свободния ход на спусъка.
И тогава телохранителите на Атаго се раздвижиха с ловкостта и умението на кордебалет, събирайки се около своята повереничка. Стен вече виждаше само бялото на униформите им вместо зеленото.
Изпсува и вдигна поглед над мерника.
Атаго си остана в техния кръг. В същия строй белите великани влязоха в една от командните машини, таанските офицери ги последваха.
Стен наведе уилигъна. Дишаше тежко като след петкилометров крос или след секс. А онази част от съзнанието му, която завинаги щеше да си остане улична кримка, му четеше конско: „Ей, ти. Разочарован си, защото още живееш ли? Какво те прихваща бе? — После този зает с оцеляването дял от мозъка прихна. — Извинявай, готин. Не се сетих, че забави изстрела, за да си сигурен, че няма да те очистят още тук. Не исках да се заяждам“.
От тази мисъл се вкисна още повече.
Може би наистина това беше причината.
До края на деня Стен остана безмълвен и замислен.
Килгър пое шетането. Смъкна униформите от труповете на таанския екипаж, който бе изтребил, и заповяда на петима от групата да ги облекат.
По здрач съвещанието свърши. Лейди Атаго се върна в своя гравислед сред плътния щит от телохранители. Нямаше нито минута, през която Стен отново да си опита късмета.
„Тъй дя, к’во да праиш?“ — би казал някой джан. Сега трябваше да се безпокои за бъдещето… и за оцеляването.
В суетнята на отпътуващите офицери и търчащите войници беше съвсем лесно да излязат от района и спокойно да потеглят към предната линия.
Килгър намери кратер от експлозия, където изчакаха да притъмнее съвсем, припълзя до него и му прошепна:
— Момко, не се коркай. Пак ще ни падне.
Стен само изсумтя.
— Шефе, да ти река и една дреболия. Не знам как да го кажа… ама си имах разправии с червата.
— Е, и?
— Помниш ли ония купчини бели униформи?
— Казвай де.
— Вече хич не са толкоз бели.
Стен се върна в действителността и успя да се усмихне.
Опряха до последното си опасение — да не бъдат пречукани от своите.
Стен си мислеше, че ако сега командва секция от „Богомолка“, имперските войници ще открият проникването им сред тях едва когато се нареди с хората си за закуска.
Но тези с него бяха от корабите.
Намери убежище за хората си в някакви развалини и тръгна напред сам. Алекс поизви рошава вежда, но Стен завъртя глава.
Провираше се като невестулка в тъмата. Пръстите му откриха жица, свързана със сигнална ракета, и тялото му се прехвърли над нея. Скачаща мина — заобиколи я.
Ето — преден пост от двама, и двамата нащрек, дулата сякаш опипват мрака.
Мина покрай тях.
Видя и бункера — групата за реагиране при опасност. Не. Прекалено бързо стрелят. Стен продължи нататък.
Гвардейски патрул пропълзя към него на връщане от предната линия. Стен ги последва на разумно разстояние. Сто метра навътре за миг просветна, когато патрулът влезе в командния си пункт, за да докладва.
Стен броеше: десет секунди да ги поздравят, десет секунди да оставят оръжията си, още десет да си сипят кафе.
Слезе по стъпала на бункера и се плъзна с хълбока напред през затъмняващата завеса (от окъсано одеяло), преди някой от имперските гвардейци да реагира. И тогава с подчертана небрежност им се представи:
— Аз съм капитан трети ранг Стен. От Имперския флот. Имам малко хора пред телените заграждения, които трябва да доведа.
Вече си бяха у дома.
