Флотът на прокълнатите

Сега трябваше да се убедят дали идеята да се сражават оттук не е нелепа като розов слон… и какво ще могат да направят.

65.

И по сивия си циментов цвят укреплението се различаваше от розов слон, а и по годността си за нещо. Съществата, консервирали това съоръжение, бяха свършили работата си съвсем поносимо.

Стен намери командния център на втория етаж и изпрати групи да проучат останалите части от новата им база.

Фос зяпаше компютъра за управление на огъня.

— Леле, божке — дивеше се той. — Те сериозно ли са очаквали някой да стреля, като работи с това чудовище? Тая гнусотия трябва да се включва с крачен стартер.

Сложи си изолираща ръкавица и докосна превключвателите за захранването. Според чертежите антените на сензорите бяха вградени във вид на мрежа в бронята на укреплението, значи нямаше да щръкнат като пружини от тревата в парка и да издадат всичко.

Въздухът завоня на опърлена изолация… но компютърът живна. Фос разгъна съвременен портативен компютър, извади екрана му и се захвана да съставя работен речник. Вярно, старият компютър работеше, но символите и датчиците принадлежаха на отдавна потънала в миналото епоха.

Стен приведе в готовност системите за поддържане на жизнената среда. Почнеше ли се боят, щеше да ги задейства, но засега хич не му се искаше на повърхността да жужат вентилатори. Той и хората му просто трябваше да изтърпят миризмата. Цялото укрепление лъхаше на застояло като отдавна забравен гардероб.

Около половината от екраните светнаха. И Стен отново не докосна превключватели на пулта, които щяха да завъртят сензорите наляво-надясно.

„Дотук добре — каза си. — Мога да се прицеля в нещо… струва ми се. Я да видим работи ли някое от гърмящите нещица“.

Качи се в дежурните стаи на горния етаж. Командирите на отделения вече разпределяха войниците си по постове. Стен ги остави да си вършат работата. Зае се да проучва схемата на личния състав. Сред липсващите късчета информация за старото укрепление беше и списъкът с необходимия персонал. Както той вече подозираше, би имал нужда от несравнимо повече хора от тези около 125 души.

Зае се мислено да ги мести и прехвърля. Поне не се налагаше да праща някого при ракетите… и от това имаше голяма полза. Без готвачи, пекари и така нататък… хората му можеха и сами да си нагъват дажбите. А вместо три смени щеше да има една дежурна и една почиваща.

Въпреки това не му достигаха към четиристотин войници.

Продължи огледа. Катереше се по отвесните стълбички във всяка оръдейна кула. Три от четирите скорострелни оръдия поне наглед бяха в изправност, една от четирицевните картечници май щеше да се задейства.

Поддържащите машини се бяха справили добре — оръдието пред него лъщеше мазно, по него нямаше прахоляк. Тапиа изучаваше оръжията, опитваше се да си представи точно как работят. В идеалния случай зареждането, прицелването и стрелбата се осъществяваха автоматично. Но при попадение в командния център или повреда на компютъра за управление на огъня всяка кула би трябвало да продължи боя самостоятелно.

Тапиа вече не се съмняваше, че би могла да изпробва подавачите на снаряди от арсенала на четвъртия етаж към кулите, без те да изскочат на повърхността. Стен й разреши да опита.

Застенаха и засъскаха механизми. Замъждукаха контролни табла, за да се оплачат на Тапиа, че не им харесва как се държат машинариите, после притихнаха, щом смазката зашумоля по отдавна празни каналчета и конвейерите-подавачи достигнаха нормални работни параметри.

— Как да си издействам проклетото прехвърляне от този скапан кокошарник? — изръмжа Тапия.

Двамата със Стен бяха сами в командната капсула на кулата.

— Проблеми ли имаш?

— Да, по дяволите. Не ми допада да кисна тук и да чакам кога някой ще ме нацели. Адски по-приятно е да си подвижна мишена. А пък в досието ми е посочено ясно, че страдам от клаустрофобия. И — добави тя и се почеса замислено по шията — май си имам бълхи от оня гнусен бункер, където се бяхме напъхали.

Щом изпусна парата, тя продължи да се учи в движение. Стен се възхити на въртенето на задника й в бойния гащеризон, позволи си две-три съвсем цивилни мисли и пак тръгна да обикаля.

Сътън откри кухнята и й вдъхна живот. Имаше двама помощници — синовете на сеньор Тиге. Таанците обясниха, че не виждали никаква перспектива в свирането насред порутения ресторант, за да ги цапардоса накрая някой снаряд. Пък и никой от подчинените на Стен не знаел какво да сготви от суха дажба. Той си каза, че е най-добре да измисли как да ги прати обратно зад фронтовата линия.

Понеже бяха цивилни, ако таанските войски ги заловяха, щяха да ги екзекутират най-законно. От друга страна обаче, ако град Кавит бъдеше превзет, щяха да ги екзекутират като предатели, макар че всеки на планетата уж се смяташе за гражданин на Империята. Ако бъде превзет ли? Стен се зачуди дали нещо не е наред с главата му — не виждаше причини за никакъв оптимизъм. Когато бъде превзет.

Майната му… и тук двамата Тиге май нямаше да са по-зле, отколкото на което и да било друго място.

Освен това имаше работа за тях. А Сътън започна да обяснява как са с припасите.

Спиндарът лично бе обходил наредените муниции. Помпите бяха опазили арсенала от наводняване, а пръскачките бяха смазвали редовно боеприпасите.

Чаршафи ли? Сътън вдигна заден крак, за да се почеше по врата. Да били забравели за чаршафи — поглъщателите на влагата на третия етаж се били прецакали. А и самите жилищни помещения били горе- долу необитаеми.

Никакъв проблем. Войниците можеха да полягат в дежурните стаи.

Вода ли? Пак нямало проблеми. Дъждовните колектори били в безупречно състояние, както и пречиствателната инсталация.

Дажби ли?

В този момент Сътън побесня.

— Капитане, подготвям подробен отчет. — Той изпухтя. — Който и да е бил интендант тук, е имал изроден мозък! Изпечен мошеник!

Стен се подсмихна. Сътън разиграваше пръв моралист пред него.

— Вижте това — заръмжа спиндарът и посочи един компютърен екран. — Съгласно Имперския устав всеки войник трябва да получава балансирана апетитна храна. Прав ли съм?

— Имперският устав предвижда какви ли не неща, които удобно се губят в бъркотията.

Сътън пропусна покрай ушите си този намек за миналото си.

— Балансирана, апетитна, задоволяваща напълно нуждите и на нехуманоиди или на същества с особени потребности.

— Давай нататък.

— Погледнете само какво е направил онзи отвратителен субект! Всичко, което имаме на склад, са консервирани бобови храни и сухо замразена плът от тревопасни! Как да храня хората си с тези неща? Как двамата Тиге ще сготвят апетитна храна от тези дажби? Защо не си сложим тръбички към някой преобразувател на вещество и не приключим с тези главоболия?!

— Като поживеем няколко дни само на фасул и телешко — утеши го Стен, — ще видиш какви ароматни преобразуватели на вещество ще станем.

— Не е смешно.

— Освен това таанците ще ни изтребят, преди да ни е писнало.

— Капитане, аз съм потресен. Прекалено дълго сте общували с онзи тип Килгър.

Стен кимна сговорчиво и се върна в командния център. Време беше да се свърже с Махони и да му съобщи, че форт Ш’аарл’т е готов да воюва.