Флотът на прокълнатите

Необузданата паника беше подбудата за следващата му постъпка. Той се промъкна и тупна върху бетон. Щом стъпи долу, мозъкът му проработи отново, „Ти току-що влезе в укреплението. А къде са имперските зверове със зъби като градинарски ножици?“

В този момент се стовари следващата ракета от монитор и Хеебнер падна в несвяст за около час.

Събуди се като в мъгла и се изненада, че още е жив, а не е в някой готварски казан на Империята. Подобно на почти всички невежи таански войници, той вярваше, че имперските войски изяждат тържествено враговете си.

Той обаче беше жив. И невредим.

И жаден. Пийна от манерката си.

Беше и гладен. Ротата му бе тръгнала в атака, натоварена само с боеприпаси.

Хеебнер огледа вътрешността на кулата. Имаше шкафове. Започна да тършува в тях. Защитни облекла за химическа атака… и за ядрена атака… но и аварийни дажби. Отвори непохватно една и опита съдържанието. Усмихна се. Месо. Таанец от неговото съсловие го вкусваше едни-два пъти в годината. И в следващия пакет имаше месо. То също попадна в стомаха му. В третата дажба имаше боб. Хеебнер го помириса и остави пакета настрана. Напълни бойната си раница с още месни дажби.

Ами сега?

Вероятно ободрени от вкуса на телешко, се намесиха още части от мозъка му. „Казаха ни, че това укрепление е претъпкано с войници. Тогава защо на този пост няма никой? Да не е бил улучен?“

В кулата нямаше никакви поражения.

Хеебнер установи, че има избор между две възможности — да остане на място или да избяга. Но ако стоеше в кулата, накрая чудовищните ракети щяха да го убият.

Ако пък побегнеше обратно към таанските позиции, щяха да му задават въпроси. Защо само той е оцелял от отделението си? Да не се е крил? Да не се е измъкнал от атаката? За проявен страх на полесражението се полагаше неописуемо варварско наказание.

Я почакай… ако се върнеше с ценни сведения, едва ли щяха да го накажат. Но какви?

Ама разбира се. Съратниците му биха могли да се промъкнат през тази пролука, за да превземат укреплението! Върнеше ли се обаче, за да съобщи единствено как да влязат вътре, офицерите му нямаше ли да го пратят като водач на щурмовата група?

Хеебнер се намръщи. Твърде голям шанс да срещне смъртта. После се ободри. Върнеше ли се с много интересна информация, щяха да го пратят в по-висшите щабове, докато другите нещастници атакуват.

Какво би могъл да съобщи?

Люкът към недрата на укреплението беше наблизо. Хеебнер го отвори и се спусна.

Стълбичката свършваше в голяма стая с нарове. Той се загледа печално в един. Колкото и да смърдеше, си оставаше по-удобна постеля от всичко, на което бе спал след кацането на Кавит.

Просторна стая с нарове… и то безлюдна? Започна да се пита колко имперски войници има всъщност в укреплението. После събра смелост да провери.

Излезе от дежурната стая в централен коридор. Секунди по-късно следващата ракета раздруса земята. Май се бе отплеснала надалеч. Той чу тропот на крака и надникна. Имперски войници изскочиха от друга дежурна стая и се закатериха към една от главните кули. Хеебнер ги преброи. Само десетима? Ама колко бяха общо войниците тук?

Възможно ли беше само шепа хора да отблъскват таанците? Така изглеждаше.

Хеебнер реши, че това е достатъчно. Ето ги ценните сведения. Стигаха, за да не го пратят отново да атакува. Надяваше се тези разузнавателни данни да са толкова важни, че да ги докладва на ротния си командир вместо на взводния. Ако ротният му командир още беше жив. Великолепен начин да се измъкне от предната линия.

Старши редник Хеебнер се изсули от укреплението, извървя кошмарния път до своите позиции и докладва.

И накрая се озова пред лейди Атаго, обзет от още по-голям ужас, отколкото в укреплението. Не му наредиха да участва в последния щурм на форт Ш’аарл’т. Повишиха го в началник на противопожарна група, наградиха го с медал и го изпратиха в тила.

Хеебнер оцеля. Друго не му трябваше. За него беше все едно, че не го споменаха в сим-репортажите, разтръбили разгрома на имперското укрепление.

Почестите се паднаха на таанския щурмовак капитан Сантол — несравнимо по-героичен образ. Заслужени почести… ако тази дума подхождаше в случая.

68.

Стен се опитваше да отгатне какво ще започне, щом бъде прекратен обстрелът от мониторите. Чудеше се дали най-после ще им свършат ракетите и доста унило си пожелаваше да им гръмнат горивните камери.

Ще се занимаваме със следващите тревоги, когато ги има, рече си той и нареди на хората си да вечерят… или може би да закусват? Или да обядват? Прати една трета от тях долу в столовата. Щом всички хапнеха, бе намислил да преминат към дежурни смени в половин състав, та поне част от флотската команда да поспи.

Не потръгна, както си го представяше.

Контрерас се качи от командния етаж в дежурната стая и се оригна. Пълният стомах я подтикна да се замисли и за други разкошотийки. Сън… баня… чиста униформа… по дяволите, реши тя, защо пък да не си пожелае всичко наведнъж? Например уволнение и харчене на натрупаните заплати на някой туристически свят, където най-използваната машина да е велосипед, а накрая влюбване в хубав офицер. Защо пък офицер? Тя се опомни. Май бе прекарала твърде много време на служба. Майната им на военните. Нека да е богат цивилен.

Усмивка плъзваше по устните й, когато таански куршум отнесе по-голямата част от гръдния й кош.

Щурмовите групи успяха да доближат укреплението незабелязано. Компютърът още смяташе заклещената противопехотна кула за прибрана и сензорите за ранно предупреждение не показваха движение в този сектор. Всъщност лъчите се връщаха отразени от кулата и приемникът автоматично ги пренебрегваше като част от смущенията.

Анализът, направен от лейди Атаго по доклада на редник Хеебнер, се оказа напълно точен — според нея имаше вероятност 85 процента, че местността зад кулата е „мъртва зона“ за сензорите.

Капитан Сантол също определи съвсем точно маршрута — щурмоваците се промъкнаха към укреплението само през този сектор в колона по двама. Заради смените за хранене и изтощението на бойците във форта, никой не видя таанците на екраните за визуално наблюдение, които още работеха.

Щом проникна в кулата, капитан Сантол прати напред двама сержанти, на които имаше доверие. Те носеха оръжия за борба с масови безредици. Зад тях бяха мъжете с гранатохвъргачките и една тежка картечница на триножник, после капитанът и неговият старшина.

Контрерас не умря първа — вече бяха издебнали двама космонавти в гръб и ги бяха удушили с режеща тел. Но тя бе първата от застреляните.

Изстрелът отекна по коридорите на укреплението. Стен подскочи, телешкото и бобът от чинията му се изсипаха на пода. Неволен изстрел… как пък не, възрази си той, щом видя притичващи напред таански бойци на един от екраните за вътрешно наблюдение.

Тресна с длан бутона за тревога и включи общия комуникатор.

— До целия личен състав — започна съвсем спокойно. — В укреплението са проникнали таански войници. Всички да пазят входовете към постовете си. Алекс?

— Да, сър?

— Можеш ли да познаеш как тези гадняри ни се натресоха вътре?

Кратка пауза.

— Нищичко няма на екраните, сър. Ама се хващам на бас, че са влезли през кула.

Тоест имаше две възможности — бездейната противопехотна кула и кула Б. Но според компютъра и двете бяха обезопасени.

— Кула В, самостоятелни действия — заповяда Стен. — Целете се в таанската пехота, доближаваща