Флотът на прокълнатите

заповеди. Отрядът му трябваше да предаде всички оръжия с изключение на личните и да остане в готовност за специална задача.

На самия Стен наредиха да се яви при Махони в тактическия оперативен център. Преди това той успя да изкрънка няколко литра вода, за да се обръсне, а и да се поизмие колкото платена мацка между двама клиенти, намери си и прилично чисти бойни дрехи горе-долу по мярка.

Оперативният център още беше в подземието на салона за красота. Махони довърши инструктажа за шепата офицери, които имаха същия опърпан вид като началника си, и му махна да влезе в малкия кабинет, използван преди за комуникационната система на салона.

Там ги чакаше адмирал ван Дорман.

Махони сопнато осведоми Стен за текущото положение. Десетте пътнически кораба бяха потеглили към тях, за да приберат цивилните граждани на Империята и „подбрани кадри“ от Първа гвардейска. Съпровождаха ги четири разрушителя (толкова успели да им отделят) и досега таанските патрули не ги бяха открили. Очакваше се да пристигнат след четири дни.

Изведнъж 23-ти флот отново имаше нужда от своите техници. Разполагаха само с четири кораба, годни за полет: два разрушителя — единият от които корабът на Халдор „Хуша“, един престарял патрулен катер и „Блатен паток“.

Те трябваше да бъдат приведени незабавно в колкото се може по-добра бойна готовност. Оцелелите техничари на Стен, свикнали да се оправят находчиво, щяха да бъдат назначени в кръстосвача.

„Просто така назначени ли?“ — зачуди се Стен. Не знаеше ще получи ли някакво обяснение.

Махони тъкмо се накани да му го предложи, но ван Дорман отвори уста.

— Генерале, този мъж все още е под мое разпореждане. Бих предпочел…

Махони се взря в измършавелия флотски офицер, кимна и излезе.

Ван Дорман се облягаше на едно бюро, погледът му беше празен. Заговори почти монотонно.

— Капитане, май всички се сблъскваме по някое време с един проблем — с остаряването си все по- малко харесваме промените.

Стен си мислеше, че вече няма какво да го изненада, но се заблуждаваше.

— Аз много се гордеех с моя флот. Разбирах, че не ни дават най-съвременното оборудване, а и бяхме твърде далеч от Империята, за да ни изпращат винаги най-добрите служители. Знаех обаче, че сме силна бойна единица.

— Да — замислено продължи ван Дорман. — Очевидно е, че съм си въобразявал какво ли не. Затова когато се появи наперен младеж и ми натякна, че имам само държащи на показния блясък марионетки, а командната ми структура е закостеняла, бюрократична, остаряла и сляпа, аз не се настроих доброжелателно към този офицер.

— Сър, никога не съм казвал, че…

— Присъствието ви беше достатъчно — прекъсна го ван Дорман с намек за гняв в гласа. — Капитане, възприел съм правилото никога да не се извинявам. И не смятам да го наруша. И все пак… Причината да искам вие и отрядът ви да бъдете назначени на „Блатен паток“ е моята увереност, че таанците ще ни ударят безмилостно, когато се опитаме да отстъпим заедно с идващите пътнически кораби. Очаквам да дадем многобройни жертви. С голяма вероятност включвам и себе си сред тях.

„И сигурно ще познаеш“ — вметна мислено Стен.

— Назначих ви за оръжейник на „Блатен паток“. В нормалната командна верига щяхте да бъдете четвърти по старшинство след помощник-капитана, навигатора и старшия инженер. Сега не е време да се придържаме към нормалното — продължи ван Дорман. — Уведомих съответните офицери, че ако вече не съм в състояние да изпълнявам задълженията си, вие поемате командването на „Блатен паток“.

— Браво на вас, капитане — ван Дорман дори се усмихна. — Питах ще успея ли да изтрия това каменно изражение от лицето ви.

— Причината е — продължи той гробовно, — че не се доверявам на тези офицери, които пак аз издигнах на сегашните им длъжности. Мисля, че съм ги подбирал по умението да се приспособяват и да се подмазват, а не заради качествата им на командири. И не съм убеден, че някой от тях би се държал подобаващо в критичен момент. Разбирате ли ме?

— Тъй вярно, сър.

— Освен това уведомих капитан трети ранг Халдор, че макар да е произведен в чин по-рано от вас, вие поемате командването на целия ми флот, ако аз загина. Моят флот… — с кротко удивление повтори адмиралът. — Два обикновени разрушителя, един музеен експонат и безполезно туловище…

— Та такива заповеди ще изпълнявате, капитане — довърши ван Дорман. — Предполагам, че ако оцелея при оттеглянето, ще бъда изправен пред военен съд от висши офицери. Така да бъде. Може и да съм го заслужил. Но аз няма да завърша кариерата си с пълно поражение. Погрижете се „Блатен паток“ да се сражава като боен кораб, а не като любимата играчка на един уморен старец.

Гласът на ван Дорман пресекна и той се извърна. Стен застана мирно; разговорът явно бе стигнал до своя край.

— А, капитане… Още нещо. Лично е. Моята дъщеря ви изпраща поздрави.

— Благодаря, сър. Как е Бриджит?

— Все още жива и здрава. И още работи при новата си… приятелка. — Следващите думи едва се чуваха. — И това едва ли ще го проумея някога.

Стен нямаше какво да каже. Отдаде чест на гърба на стареца и се измъкна навън.

72.

Четирите кораба, останали от 23-ти флот, се свираха под земята заедно с войниците и цивилните. Разрушителите бяха скрити на около два километра един от друг в разширен тунел на подземни влакове. Патрулният катер беше замаскиран в порутен хангар. Но най-трудно беше да укрият някак едрогабаритния „Блатен паток“.

Стен си задаваше въпроса дали инженерът, измислил решението, е жив. Щеше му се да го почерпи една бира… защо не и няколко, стига да се намери бира в град Кавит.

Два огромни кратера, останали от таанската бомбардировка в Деня на Империята, бяха разширени, издълбани надолу, застлани с бетон и съединени. Под прикритието на нощта и електронна маскировка и под охраната на гвардейски батальон бяха преместили „Блатен паток“ в кратерите. След това бяха сложили върху ямата леки носещи греди и бяха напръскали покривен слой. После бяха излели плас в точно повторение на първоначалните кратери. Нито наблюдателните спътници, нито разузнавателните кораби на таанците бяха забелязали някаква промяна.

Стен се досещаше, че появи ли се в кораба, ще може да прави каквото пожелае. Позна. По-старшите от него, до един галеници на ван Дорман, заподозряха в Стен новия любимец и като истински угодници смятаха всяка изречена на глас негова мисъл за безпрекословна заповед до всички.

Той внимателно пръсна оцелелите хора от отряда си във всеки отсек на „Блатен паток“. Ако затънеха в дракх (Стен беше единодушен с ван Дорман, че точно това ги чака), поне щеше да има по едно-две надеждни същества навсякъде.

Премести центъра за бойна информация — втори команден възел, както и негов боен пост — от задната „пагода“ на кораба. Зарови го дълбоко в корпуса и си достави немалко удоволствие да заеме доскорошната офицерска трапезария на „Блатен паток“.

После подсказа (и това се превърна в заповед) на помощника на ван Дорман, че не е зле корабът да бъде подготвен за битка, като махнат излишното. Въпреки премеждията в „Блатен паток“ се бяха съхранили дървената облицовка, тапицерията от кожи на разни преживни добичета, както и изтънчените, затова пък лесно запалими покривки, мебели и съдове в офицерските помещения.

Естествено най-силно звучаха оплакванията не на офицерите, а на техните униформени лакеи. Стен с неописуема радост преназначи сервитьорите, барманите и ординарците сред оскъдните разчети на оръжията.

Забавляваше се до насита… докато не си спомнеше, че рано или късно това туловище ще влезе в бой. Прецени, че „Блатен паток“ би издържал около четири секунди срещу таански кръстосвач. И двойно по-