за лъскане също нямаше време. Дори поддържането на двигателите в работно състояние беше истински подвиг.
Стен огледа двигателния отсек. Тапиа и инженерът се бяха погрижили всичко да действа колкото се може по-гладко. Той тръгна към един от изходите.
— Капитане… — подхвана Тапиа с явна неловкост. — Може ли да ви питам нещо?
— Давай.
— Ами…
Килгър схвана намека и се качи по стъпалата на горната палуба. Стен чакаше.
— Помните ли, че в укреплението споменах за желанието си да се прехвърля? Тогава се майтапех. Сега говоря сериозно. Когато паркираме тази скапана ръждясала таратайка, искам да бъде преназначена.
Стен се зачуди дали нервите й не започват да сдават.
— Мичман, ако закараме вкъщи тази бомба със закъснител, всички ще бъдем преназначени. Трудничко ще ми е да командвам тактическа ескадрила без кораби. Сега е мой ред да питам. Защо?
— Току-що проверих нещо в Имперския устав.
— И?
— И там е написано, че мога здравата да си изпатя, ако легна с командира си.
— Тъй ли… — успя да смънка Стен.
Тапиа се ухили, целуна го и изчезна в един коридор.
Той замислено се качи по стълбата и отиде при Алекс, който цъкна с език.
— Я не мърдай, момко. — Изтри брадичката на Стен с ръкава на гащеризона си. — Няма що момците да виждат, че началникът се занася с подчинените.
— Господин Килгър, държите се непочтително.
— Млък, недорасляко. Иначе и аз ще те цункам.
Комуникаторът над главите им изръмжа:
— Капитанът — в командната зала! Капитанът — в командната зала! Съобщение за контакт!
Стен и Алекс се втурнаха към бойните си постове.
„Контакт“ не беше най-точната дума в случая.
Капитанът на патрулния катер имаше само няколко секунди да се облещи към екрани, после таанците го връхлетяха.
Два разрушителя стреляха по катера, без изобщо да променят посоката на полета си.
Капитанът удари по бутона за комуникационните системи.
— До „Блатен паток“… до „Блатен паток“… тук „Дякон“. Два таански…
И ракетите разпиляха безследно патрулния катер.
В таанския флот вече знаеха, че догонват пътническите кораби. Разпръснаха се в боен строй и се устремиха напред.
Капитан трети ранг Рей Халдор може и да беше скапаняк, но знаеше как и още по-важно — кога да умре. Без да чака заповед, той запрати „Хуша“ и другия разрушител в дъга обратно към доближаващите ги таанци.
Вражеският флот се бе подредил в полумесец с разрушители отпред и отстрани. Малко зад тях летяха седем тежки кръстосвача и двата линейни кораба — „Форез“ и „Кисо“.
Вторият разрушител на Халдор беше унищожен веднага.
Но „Хуша“, колкото и да беше невероятно, проби таанската защитна формация.
Халдор заповяда изстрелване на всички ракети и автоматично подаване на следващите в шахтите. На всички страни се разхвърчаха ракети в режим „стреляй и забрави“.
Корабът се завъртя бясно след първото попадение близо до кърмата. Таанска противокорабна ракета се насочи към „Хуша“, заби се в средата на корпуса му и го пръсна. Вероятно Халдор и хората му вече бяха мъртви от първия до последния, когато отмъстиха.
Два таански разрушителя бяха поразени в достатъчно важни възли, за да напуснат осакатени битката. И тогава три от ракетите на Халдор се прицелиха в един тежък кръстосвач.
За миг изглеждаше, че външната обвивка на кораба е прозрачна, после стана огненочервена, докато взривовете го изтърбушваха. След секунда на мястото му нямаше нищо.
И в последните си мигове 23-ти флот хапеше до кръв.
На Стен му се струваше, че още вижда мигащите петънца, където екранът показваше неговите разрушители, макар че корабите бяха унищожени преди секунди.
„Може да е остатъчен образ“.
Беше се питал какво ли поражда у хората храбростта да се хвърлят сами срещу смъртта, да дадат самоубийствени заповеди, вместо да избягат. Неведнъж се бе чудил и дали ако някога се стигне дотам, той също ще има кураж да го направи.
Но така и не взе съзнателно Голямото решение. Твърде много заповеди имаше да изреди.
— Навигация — курс към прехващане!
— Дадено, сър. Изчисляваме го.
— Действайте! Двигатели.
— Тук машинното отделение, сър.
— Пълна аварийна мощност. Веднага! Господин Фос, искам всички в скафандри.
— Слушам, сър.
— Оръжейник… я стига глупости. Дай ми общо оповестяване.
Фос превключи комуникатора за връзка с целия кораб.
— Говори капитанът. Нападаме. Всички бойни постове — готови за самостоятелен обстрел.
Фос държеше скафандъра пред него. Стен напъха краката си, после навлече скафандъра на раменете си и сложи шлема.
— Сега атакуваме — продължи той, като грижливо подбираше думите си — таански боен флот. В него има най-малко два линейни кораба. Ще ги разпердушиним. — Щеше му се да измисли нещо благородно, за да завърши обръщението си, но умът му отказваше да съчини нещо като „родината ви гледа“ и той прекъсна връзката. — Фос, искам да се чуя с командващия разрушителите.
Светна екран и показа командната зала на единия имперски боен кораб.
— Капитане — почна Стен направо, — конвоят е във ваши ръце. Ние ще се опитаме да забавим врага.
— Сър, искам разрешение да…
— Не разрешавам. Имате си заповеди. Останете с пътническите кораби. Край. Фос! Дай ми контрола на щетите.
— Тук контрол на щетите, шефе — чу се провлачен глас. — От какво имате нужда?
Стен отдели миг да съжали, че не познава този офицер — щом можеше да остане толкова невъзмутим, сигурно щеше да е скъпоценен съратник.
— Изпомпайте въздуха.
— Изхвърлям го.
В скафандрите си екипажът щеше да е по-тромав, но вакуумът намаляваше повредите от вероятните попадения.
— Оръжейник! В обсег за стрелба ли сме?
— Още мъничко, капитане.
„Блатен паток“ се впусна в своята първа… и последна битка.
Може би таанците ставаха самонадеяни. По-вероятно беше, че не успяха да се отнесат сериозно към връхлитащото ги раздуто туловище.
Дори „Блатен паток“ да представляваше издънка на космическите конструктори, а и отдавна да плачеше за превръщане във вторични суровини, пак си оставаше много тежко въоръжен. Имаше лазерна система „Бел“, ракетни шахти за „Гоблин“ на носа и на кърмата, второстепенни лазерни модули по целия корпус, а и
