Флотът на прокълнатите

малко, ако лошият късмет ги срещнеше с „Форез“ или „Кисо“.

Но нали все на нещо трябваше да се радва?

По искане на генерал Махони Стен отдели Килгър, за да го направи координатор на прехвърлянето на цивилните.

Когато (и ако) се появяха пътническите кораби, щяха да имат съвсем оскъдно време, за да натоварят хората. Махони и ван Дорман бяха единодушни, че в това няма място за честолюбие или съобразяване с традицията.

Затова заповядаха на Килгър да облече цивилни дрехи и официално го провъзгласиха за заместник-кмет на Кавит. Заемащият длъжността преди него или бе убит, или бе изчезнал заедно с кмета.

Килгър се чудеше на щедрата подкрепа — поставиха под негово разпореждане определени офицери и сержанти от Първа гвардейска. Нито той, нито някой сред гвардейците (освен началник-щаба на Махони и началниците на разузнаването) знаеха, че генералът методично изважда от дивизията най-добрите си подчинени, за да ги изпрати в безопасност, където да станат основа на новата бойна част.

И никой не подозираше, че генерал Махони се кани да наруши заповед на Императора и да остане в Кавит, за да умре с остатъците от дивизията си.

Отначало Килгър си мислеше, че ще е голям кеф да командва много по-старши от него офицери. Кефа си го имаше, но се оказа нищожна част от работата.

Алекс Килгър рядко успяваше да поспи, докато изчовъркваха цивилни от убежищата, разделяха ги на групи за товарене по сто души и им обясняваха правилата за качване в корабите. Всеки от тях можеше да внесе това, което е на гърба му. Нищо друго — дори тоалетни принадлежности.

Килгър стоеше в един сборен пункт. Две уплашени дечица се бяха вкопчили в краката му, а на ръце държеше очарователно бебе. След малко усети, че бебето опикава неговия толкова старателно издирен скъп костюм от туид. А Килгър се опитваше да слуша, да внася ред и да заповядва, ориентирайки се по няколко разговора едновременно.

— … моята Дирдри никаква я няма и съм много…

— … господин Килгър, налага се да обсъдим какво от градския архив трябва да бъде взето с…

— … искам си мама…

— … вашето поведение е неразбираемо и искам незабавно да науча името на вашия началник…

— … щом вие сте шефът тука, кажете какво да помогнем аз и приятелчетата ми…

— … когато сме в безопасност, моите адвокати ще проявят голям интерес към факта, че…

— Къде е мама?

Килгър отчаяно копнееше да е на по-спокойно място, например на фронта срещу напиращи плътни таански редици.

Получи се импулсният сигнал — спасителната ескадра беше на половин денонощие от Кавит.

Стен беше в двигателния отсек на „Блатен паток“ и се опитваше да проумее защо вторичният двигателен модул на кораба не достига пълната си мощност.

Приклекнал под една от тръбите, той слушаше еднообразните псувни на втория си инженер — не принадлежеше към любимците на ван Дорман, затова си разбираше от работата — и се опитваше да калибрира разстроеното подаване на гориво, когато се сети, че преди пет минути трябваше да е на щабно съвещание.

Измъкна се и хукна към най-близкия изходен люк. Нямаше време да смени с нещо друго омацания гащеризон.

Стъпи на бетона отвън и се заозърта за грависледа, уж прикрепен персонално към него. Водачката бе отишла да си отдъхне и да хапне нещо. Успя да я намери чак след десет минути.

Беше закъснял твърде много, когато возилото се издигна и засъска по една обходна траншея към оперативния център на Махони. Закъсняваше… но оцеля.

Таанската ракета бе изстреляна слепешком.

Разбира се, таанците знаеха, че имперските сили в Кавит са се заровили под земята. Само че имаха твърде оскъдни сведения от разузнаването къде са най-важните средища.

Но понеже разполагаха с прекомерно изобилие от оръжие, обстрелваха периметъра наслуки. Имперската твърдина беше прекалено малка, така че почти всеки взрив причиняваше някакви щети.

Под порутения салон за красота се бяха събрали старшите имперски офицери на планетата. Махони съзнаваше рисковете да струпа на едно място повечето командири… но беше необходимо да проведе последна лична среща.

Таанската ракета бе изстреляна ниско над земята през фронтовата линия. Не я засече нито една противоракетна батарея на гвардейците. Щом навлезе два километра, програмата прати ракетата нагоре, за да избере цел.

Не откриваше нищо особено. Може би щеше да се забие някъде наслуки, ако приемникът й не бе засякъл откъс от предаване.

Излъчи го един от бригадните офицери на Махони — сигнал „получено — потвърдено“ от апарата на колана му, преди да влезе в тактическия оперативен център.

Това стигна на ракетата да се насочи.

Махони тъкмо започваше.

— След шест часа повечето от вас ще са на път. Трябва да знаете, че…

И тогава ракетата от закален метал проби горните етажи на салона, мина през защитния слой над мазето и се взриви на сантиметри от самото подземие.

Стен пристигна в касапница.

Вместо салона за красота завари димящо опустошение. Един от телохранителите на Махони се клатушкаше към него — беше целият в кръв и мърмореше завалено. Стен нахълта покрай него в мазето.

Озова се сред трупове и умиращи. Генерал-майор Йън Махони лежеше на хълбок с раздробена челюст и окървавено лице и бавно се задушаваше.

Стен сви пръсти, ножът изскочи от ръката му в дланта, още докато обръщаше генерала по гръб. Острието на ножа полека направи клиновиден разрез в гърлото на Махони и отвори три сантиметра от дихателната тръба. Стен сряза още един отвор и го съедини с първия, после с пръст махна разкъсаните тъкани от трахеята.

Генералът дишаше отново — с хрипове и кърваво бълбукане.

Стен докопа един кабел, сряза го и издърпа жиците отвътре. Вкара кухата изолация в дихателната тръба на Махони, после покри разрезите със запечатваща превръзка от медицинския комплект на генерала.

Махони щеше да оживее… ако някой се погрижеше и за другите му рани.

Наистина щеше да оживее по ирония на съдбата, макар че бе решил да остане и да умре със своите гвардейци. А сега щяха да го евакуират с пътническите кораби като пострадал.

Щом медиците се втурнаха в подземието, Стен се изправи.

Огледа се.

Флотския адмирал Ксавие Рийн ван Дорман му се хилеше отвисоко.

Стен си каза, че адмиралът всъщност няма на какво толкова да се смее, защото темето му липсваше и от черепа му се процеждаше сива тъкан, почти еднаква на цвят с косата на покойника. Липсваха и други части от ван Дорман — дясната ръка, лявата китка и преди всичко тялото от гръдния кош надолу. Малкото останки висяха на една скъсана тръба.

„Май командвам кораб — установи Стен. — Сега да видим как угодниците на ван Дорман ще изпълнят заповедите му“.

Нямаше защо да се безпокои за тях — помощник-капитанът, навигаторът и старшият инженер също умряха в развалините.

Капитан трети ранг Стен командваше 23-ти флот. След два часа спасителните кораби дадоха сигнал, че доближават Кавит.