надолу.
Веднага стана ясно защо тези кораби не се използват срещу близки цели. При пълна АМ2-тяга за оператора е почти немислимо да засече целта и да забие ракетата в нея. Разбира се, автоматичното насочване също е твърде бавно. В космическите сражения беше задължително разстоянията да са огромни, особено защото цената на всяка ракета беше горе-долу като на пилотиран тактически кораб.
Атаго изобщо не занимаваше ума си с подобни грижи — ако Кавит не паднеше скоро в ръцете й, самата тя съвсем сигурно щеше да падне от поста си.
Ракетата още се ускоряваше, когато се стовари на някакви си петстотин метра от укреплението — водеше я особено изкусен оператор. Ударната вълна размаза каквито развалини бяха останали около форт Ш’аарл’т в радиус един километър.
Когато ракетата се заби, Стен се надигаше от креслото пред командния пулт. Изведнъж се озова залепен за стената на два метра оттам, и то в непрогледен мрак. Забръмча генератор и се включи резервното осветление. Всичко пред очите му беше двойно. Във въздуха подскачаха прашинки.
Затътри се обратно към пулта.
— До всички постове. Докладвайте!
Изуми се, че те наистина докладваха.
Естествено трусът беше още по-жесток горе, в кулите. На Тапиа й течеше кръв от носа и ушите. Но оръдието й беше годно за бой, също както в кули А и Д. Видеовръзката с противопехотната кула на Килгър изчезна, обаче можеха да се чуват.
Докато Стен проучи положението, анализът на Фос показа какво ги е халосало.
— Много мило — подхвърли Стен. Ушите му звъняха и и той, и останалите говореха ненужно високо. — Какво ще стане при пряко попадение?
— Нямам такава програма — отвърна Фос.
— Наистина много мило. Ще можеш ли да ни предупреждаваш?
— Не за момента на изстрелването. Но двата монитора ще се редуват в стрелбата. Доста време минава, докато презаредят. Щом някой от тях е готов, ще давам сигнал… И като говорим за това — Фос се взря в един екран, — другият гадняр се кани да си опита късмета.
На Стен му стигна времето да нареди на всички екипи да се смъкнат в дежурните стаи, преди да долети втората ракета. Тази се отклони почти с цял километър и сътресението май не беше по-лошо, отколкото да те цапардоса Алекс.
Оръдейните разчети се опомниха и затропаха нагоре по стълбичките. Чакаха ги мишени. Атаго бе започнала втория етап — прати частите си в атака тъкмо преди да види как кулите се подават от хълма като глави на костенурки. Зад бронираните машини напираха на вълни щурмоваци.
Планът й забуксува в кърваво задънено положение. Изстрелите на мониторите наистина пропъждаха хората на Стен надолу, но и сплесваха всичко, което можеше да послужи за прикритие на танковете.
А се губеше излишно време, докато мониторите презаредят и заемат позиция за стрелба. Спокойните периоди след взривовете не стигаха на бронираните машини да се доберат до укреплението, преди форт Ш’аарл’т отново да се пробуди унищожително.
Затъваха в безизходица. В укреплението не беше никак уютно, но можеше да се оцелява. И тогава се случиха две неща.
Седмата ракета се заби на по-малко от двеста метра от укреплението. Тежкият удар успя да размаже блокиращите системи на втората — повредена и безлюдна — противопехотна кула. Тя изскочи… и застина така. А на централния контролен пулт пред Стен не светна предупредителен сигнал.
После таанският старши редник Хеебнер се загуби.
67.
Редник Хеебнер никога не би се появил на рекламен плакат в наборно бюро. Той беше нисичък (едва се вместваше в долната ръстова граница за таанските въоръжени сили), малко кривокрак и с шкембенце. А отгоре на всичко не беше настроен особено героично.
С голяма неохота напусна овощните градини на баща си, за да се яви на задължителна служба. Благоразумието не му позволи да покаже нежеланието си пред офицера, отговарящ за този набор — таанците прилагаха безмилостни наказания при отклоняване от воинска повинност. Хеебнер се обезсърчи още повече, когато отговарящият за разпределението чиновник в новобранския център му изтърси, че при военните няма длъжност, съответстваща на „ръчно бране на плодни дръвчета“, а после прецени, че е подходящ за пехотата.
По време на обучението Хеебнер кротко понасяше физическия и психическия тормоз, свирайки се в задните редици. И понеже не очакваше нищо добро, не се разочарова като други новобранци, които откриха, че и в бойния батальон порядките са жестоки като в новобранския. Той искаше само да прави минимално необходимото, за да не го шамаросва сержантът, командващ отделението, да остане жив и да се прибере у дома.
Дори мъничко се гордееше, че бе оцелял до този момент във войната. Зорко намираше укрития, страхът великолепно изостряше рефлексите му, а и не се нагърбваше доброволно с нищо… в известен смисъл. Като новобранец Хеебнер стигна до бляскаво прозрение. Задачите с доброволно участие попадат в две категории — извънредно рисковани и извънредно мръсни. А черната работа най-често означаваше безопасност.
Той стана специалист по поемането на точно такава работа — копаеше всякакви дупки, пренасяше дажби в калта, разтоварваше грависледове и какво ли още не в същия дух, защото проумя, че всичко това обикновено не се върши под обстрел. Така оцеля.
Готовността сам да нагазва в дракх дори му донесе повишение. Вече се налагаше да е предпазлив — ако и занапред се справяше толкова добре, можеха да го издърпат нагоре в сержантския състав. А според Хеебнер тогава би се превърнал в по-явна мишена. Обмисляше дали да не си позволи дребно провинение, колкото да го разжалват, но не и да го пребие сержантът.
Тази сутрин ротата, в която беше неговото отделение, получи заповед да се включи в атаката на онова проклето имперско укрепление. Таанската пехота му лепна прякор Крематориума — да го нападаш на практика означаваше, че ще изпратят пепелта ти вкъщи със следващия погребален кораб… стига да разпознаят останките ти. Много таански трупове се въргаляха неприбрани в дълбоката кал около укреплението, ту затрупвани, ту изхвърляни нагоре от взривовете.
Старши редник Хеебнер се мъкнеше малко зад предната настъпваща редица, когато Тапиа откри огън по двете бойни машини, подкрепящи ротата му. Той се хвърли на земята, чу крясъците на сержанта да продължат напред, надигна се… и долетя поредната ракета от монитор. Хеебнер отново се пльосна зашеметен. Още не беше на себе си, когато отделението му се натъкна на откос от четирицевната противопехотна картечница на Алекс.
Хеебнер се опомни и неуверено се изправи. Танковете зад него бяха обвити в мазни пушеци. Нямаше и следа от отделението, дори и от цялата рота. Умът му стигна до извода, че е безсмислено да продължава атаката, щом всички други са се отказали. Трябваше да се върне при своите.
Затътри се в калта, съсредоточил волята си да се опази от ново падане. Снаряди вдигнаха гейзери наблизо и Хеебнер пак зарови лице в мръсотията.
Не беше мръсотия, поправи се той. Притискаше се до метал. Но никой не стреляше по него. И не го обсипваха буци мокра пръст от експлозии.
Той се огледа… и изстена от ужас. Незнайно как бе тръгнал в обратната посока. Вместо да намери пътя към таанските позиции, лежеше на хълмчето, под което се намираше имперското укрепление. Съвсем наблизо имаше лъскава, макар и очукана цев на оръдейна кула. Хеебнер се зачуди не е ли време за молитва, но никакви куршуми не разкъсаха тялото му. Лежеше до изоставената противопехотна картечница, която седмата ракета бе накарала да изскочи.
Добре де. Можеше да почака тук, докато се стъмни, и после да избяга. Тогава си спомни за огромните кораби в небето. Някоя от ракетите можеше да го разплеска на мазни петна по корубата на укреплението. Видя и още нещо — имаше пролука между цевите и самата кула. Запълзя натам. Ударната вълна бе изкривила бронята около картечницата.
