Алекс — също се беше опулил — измърмори:
— М’че… таанците май ни нъ водят на църква. Т’ва шъ дъй новата ни къщичка!
8.
Колдиезката катедрала не беше построена от таанците. Тяхната единствена религия беше някаква неясна, лишена от култове вяра в расовата идентичност и расовата изключителност.
Колдиез беше някога Ватиканът на първите заселници на Хийт, монотеистични земеделци, които живееха в комуни. Бяха издигали църквата на върха на най-високия хълм в миниатюрната си столица почти две столетия.
И се бяха оказали съвсем безпомощни пред набезите на първите таанци, които бяха номади в сравнение със самообявилата се култура, в която се бяха превърнали впоследствие. Таанците ги бяха претопили насилствено, като им бяха забранили да говорят, да пишат и да преподават на своя език, бяха се присмивали на облеклото им и бяха обявили религията им за незаконна до окончателното й заличаване.
Макар да не бяха религиозни, таанците бяха суеверни. Никой не беше съвсем сигурен какво точно трябва да се направи с извисяващата се катедрала, поради което тя беше оградена с бодлива тел и поддържана в продължение на стотици години. Преди седемдесет и пет години един изгубил контрол тактически кораб беше срутил най-високата кула, а ураганите бяха доразрушили развалините.
Но Колдиезката катедрала си оставаше грандиозно човешко творение.
Имаше кръстовидна форма, надлъжната й ос беше почти два километра, а напречната — един. В центъра на кръста беше олтарът, а над него руините на камбанарията. Късите крила на кръста бяха покрити с покрив, а в центъра на дългите се простираха вътрешни дворове.
Колдиез беше създадена като независима религиозна общност, макар църковниците изобщо да не страняха от обществото. Когато таанците наредиха катедралата да бъде изоставена, миролюбивите заселници систематично я бяха затваряли, като запечатваха коридорите и помещенията при оттеглянето си.
За таанците Колдиез беше идеално място за затвор. За възстановяването й бяха необходими съвсем малко строителни материали. Енергийното й захранване щеше да е минимално. Прехвърлените в нея затворници щяха да осигурят работните бригади, за да направят сградата обитаема.
Северното късо крило, където се намираше централният вход на Колдиез, беше изолирано от останалите, а помещенията около вътрешния двор бяха превърнати в административни и охранителни щабове. В коридора между охранявания двор и централния олтар бяха инсталирани детектори и тройни врати.
Около катедралата беше изграден кордон от четири минирани полоси с детектори.
Така че макар предпазните мерки по сигурността да не бяха изградени окончателно, Колдиез беше готова да приеме затворниците. В края на краищата външният периметър беше запечатан, а и никой от имперските пленници не можеше да лети. С времето щяха да бъдат инсталирани допълнителни средства за предотвратяване на евентуални бягства.
Таанците бяха убедени, че Колдиез е обезопасена срещу бягства.
И сега влизащите в нея имперски затворници се оглеждаха — с тайната надежда, че някак си някога някое умно създание би могло да успее да намери свободата си.
Не виждаха основателна причина защо това да не е някой от тях.
9.
Строиха ги във вътрешния двор — с крясъци и юмруци. Стен оглеждаше изучаващо надзирателите.
Изглеждаха така, както беше очаквал, и поведението им не се различаваше особено от онова, с което се беше сблъскал в предишния лагер: мускулести биячи, позастарели строеваци и други, които бяха прекалено стари или прекалено млади, за да ги изпратят на фронтовата линия.
Ругатните и заплахите им също му бяха познати.
Но нито един от тях не носеше камшик. Бяха въоръжени с обикновени и зашеметяващи палки — за докараните до пълно оскотяване затворници те бяха като перца. Никой не размахваше огнестрелни оръжия. А и никого не пребиваха с приклади — обичайният начин да те принудят да застанеш „мирно“.
Най-старшият носеше петлици на майор. Беше истинска грамада и широкият му кожен колан беше на път да загуби битката с огромното му шкембе. Докато изреваваше заповедите си една подир друга, ръката му току докопваше напъхания в кобура пистолет, след което той я отместваше като по принуда встрани. Лицето му беше покрито с изумителни белези.
— Т’ва й главният — прошепна Алекс, без да мърда устни. — Сигур и мече шъ стресне, ако му кресне.
Най-накрая строят се пооформи и полковник Вирунга накуцвайки излезе отпред. Това беше един от малкото обнадеждаващи признаци след безкрайното пълзене из космоса в затворническия кораб: Вирунга беше старши имперски офицер, така че очевидно той щеше да е командващият затворниците в новия лагер.
Вирунга огледа строя и миг преди да даде команда „мирно“, спря.
Някакво същество беше застанало демонстративно извън строя. Той? тя? то? беше високо около метър и половина и стоеше приклекнало върху яките си долни крака така, сякаш се беше подпряло на опашката си. Горните му крайници бяха големи почти колкото долните и завършваха с кокалести китки и несъразмерно тънки пръсти.
Съществото нямаше врат, раменете му преливаха направо в заострен череп, на чийто връх имаше десетина розови пипалца — Вирунга реши, че са сетивни органи. Очевидно беше, че някога е било дебело и със загладен косъм. Сега сплъстената му козина провисваше по тялото му като гънки на разпрана завеса.
На кораба не бяха разрешили на полковник Вирунга достъп до досиетата на затворниците, а и не беше разполагал с време да се срещне с всеки поотделно. Все пак се изненада, че е пропуснал да забележи тъкмо този.
— Застани в строя, редник.
— Не съм редник и няма да застана в строя — изписука създанието. — Аз съм мирянин Кристата и съм цивилен. Не признавам нито Империята, нито Таан и съм задържан несправедливо и насилствено да участвам в тази машина на смъртта.
Вирунга се втрещи. Нима Кристата предполагаше, че някой от другите е станал военнопленник доброволно? А още по-изумително беше как този образец на неподчинението беше оцелял в затворническия лагер толкова дълго.
Майорът изрева нещо нечленоразделно и двама надзиратели се втурнаха към Кристата, готови да стоварят палките си върху него. Но преди да го съборят на земята, някакъв едър мъжага, облечен в съдрана бойна пехотинска униформа, сграбчи Кристата за дрехата и го издърпа в строя. Употребата на сила очевидно укроти Кристата и той покорно зае мястото си сред затворниците.
— Поделение… мирно.
Вирунга се завъртя кръгом, подпря се на бастуна си и погледна към един балкон на третото ниво. Забеляза две лица, които го гледаха иззад една прозрачна врата.
И зачака появяването на новите лордове и господари на затворниците.
10.
Според собственото си мнение полицейски полковник Дерзин независимо от ранга си не беше нито полицай, нито армейски офицер. Много години преди войната с Империята беше таански младши лейтенант на разузнавателен кораб. Поради някаква причина резервният кислороден контейнер на кораба беше експлодирал, при което бяха загинали останалите четирима офицери и — което беше още по-лошо — се бе повредил навкомпютърът. Дерзин, единственият оцелял офицер, бе поел командването и беше успял — чист
