мебелировка. Реши, че е познал. Явно беше отписан.
Отвори се друга врата и го заляха кухненски миризми и жега. Сякаш беше попаднал в огромен ирландски пай с месо. А на входа стоеше мускулестият Вечен император. Огледа Махони от глава до пети, сякаш преценяваше дали става за плънка. По стар воински рефлекс стържещите кокали на Махони се опитаха да го изправят в стойка „мирно“. Императорът се усмихна и каза:
Махони, приличаш ми на човек, който би се справил с един силен скоч.
— Пак ти казвам, Махони, тази история с Таан ми даде съвсем нов поглед върху живота. Когато най- накрая се отърва от досажданията им, нещата ще са съвсем различни. Не знам дали подозираш, или не, но задълженията на Вечния император не са чак толкова привлекателни, колкото изглеждат.
Махони се усмихна криво и измърмори:
— „… спят лошо самодържците“1 и така нататък.
Императорът вдигна очи от плота за кълцане.
— Не долавям ли цинична нотка? Внимавай, Махони. Разполагам с мощта на скоча.
— Моля за извинение, шефе. Позволих си непростима грешка.
Бяха в кухнята на Вечния император — приличаше на непочистена каюткомпания. Императорът не беше твърде доволен от нея, тъй като предпочиташе старата си кухня с многобройни готварски съоръжения и модерно оборудване. Но и тази, както сподели с Махони, отговаряла на настоящите му нужди. А и напоследък не разполагаше с много време за готварското си хоби.
Махони седеше до една маса от неръждаема стомана с чаша в ръка. Императорът беше от другата страна и приготвяше вечеря, която, както бе заявил, напълно подхождала на военните времена.
Нарече я „ядрена кокошка“. Между тях беше поставена кварта домашно дестилиран алкохол, който според Императора доста напомнял на скоч. Той пак напълни чашите догоре и отпи глътка, преди отново да се заеме със заниманията си. Едновременно работеше и приказваше, сменяше безразборно темите с уникалната единствено за него логика.
— Не помни точното наименование на тази гозба — продължи той. — Беше част от някаква луизианска готварска прищявка отпреди моите времена.
Махони предположи, че Луизиана е била някаква провинция на древната Земя.
— Явно някои хора са смятали, че храната не е храна, ако не изгориш съсирената кръв от нея. Не можах да схвана смисъла, но с годините се научих да не бързам с преценките си за хорските суеверия. Затова опитвах най-различни неща.
— И винаги бяха вкусни, така ли? — попита Махони.
— Не. Вяха ужасни. Първо помислих, че причината е в мен. Изгарях всичко. Дядо ми щеше да ме убие, ако разбереше колко много храна прахосвам. Най-накрая си изработих няколко основни правила. Не може просто ей така да прегаряш всичко.
— Картофите например — вметна Махони. — Никой не яде прегорени картофи.
Вечният император го изгледа недоумяващо.
— Какво общо имат картофите?
Махони само поклати глава и изпи чашата си до дъно. Започваше да се чувства много по-добре. Наля си пак и каза:
— Май изтърсих някаква глупост.
Няколко минути Императорът не отвърна нищо — действаше като автомат. Като използваше пръстите и шепите си като мерки, изсипа в купата следните съставки: щипка лют червен пипер, две щипки сол, пипер, една шепа сушен пелин и фино накълцан хрян. Сложи купата на огромната черна печка. До нея беше поставена бутилка водка, прясно изцеден лимонов сок, половин чашка пъпки от някакъв средиземноморски храст и дървено съдче с масло.
Императорът извади от хладилната кутия една тлъста кокошка и я сложи на металната маса. Взе един нож за обезкостяване, провери острието, кимна доволно и направи първия разрез по дължината на гръбнака. Спря за секунда и каза:
— Позволи ми да споделя нещо с теб, Махони. И ми кажи какво мислиш.
Махони се приведе заинтригувано напред. Може би най-после щеше да разбере защо е тук.
— Запознат ли си със системата Ал-Суфи?
Махони кимна.
— Огромно хранилище на АМ2, освен всичко останало. Около една трета от всичките ни запаси на АМ2 май се намират там, нали?
— Точно за това става дума — потвърди Императорът. — Напоследък получавам съобщения за значително съсредоточаване на таанците в тази зона. Не цялостно и масирано, а постепенно пренасочване на флотилии от един към друг сектор. Улавяме и повишена радиокомуникационна активност от продоволствени кораби.
Махони кимна с израз на професионално разбиране.
— Тези лекета си приличат като две капки вода. Независимо дали са таански, или имперски. Не съблюдават дори най-елементарните правила за безопасност. — Отпи от питието си, замислен над чутото. — И какъв е проблемът? Ако знаем, че възнамеряват да ни ударят, значи наполовина сме спечелили битката още преди изстрелването на първия снаряд.
— Така е — съгласи се Императорът и отново взе ножа, като остави темата недовършена. — Гледай сега какво правя, Йън. Обезкостяването на кокошка е лесна работа, когато знаеш как да го направиш, но ако не знаеш, може да ти се стори голям зор.
Императорът направи внимателен разрез от двете страни на гръбнака, мушна пръсти и изтегли костта. След това нагласи длан върху кокошката и натисна с все сила.
— Виждаш ли какво имам предвид? — попита, докато измъкваше гръдната кост.
— Впечатлен съм — каза Махони. — Но да оставим това. Имам чувството, че вие не сте особено впечатлен от получаваната разузнавателна информация за таанците.
Императорът отиде до готварската печка, запали една от горелките а изсумтя:
— Позна. Но не упреквам разузнавателните служби. Мисля, че таанците замислят нещо съвсем различно.
— Като?
— Ал-Суфи е близо до Дюрер.
— Всички го знаят.
— Ако си представиш, че Ал-Суфи е кучешки крак — продължи Императорът, — Дюрер е палецът.
— Но това е само…
— Ако стъпиш на Дюрер — добави Императорът, — можеш да изпратиш една солидна храчка почти чак дотук.
Храчката би трябвало да е доста солидна, но в общи линии беше точно така.
— Ако приемем, че имате право — каза Махони — и че таанците се опитват да ни пратят за зелен хайвер и успеят да завладеят Дюрер, това би означавало, че безвъзвратно сме загубили всичките си сили на Ал-Суфи. Като оставим настрана факта, че ставаме лесна плячка за таанците.
— Много любопитно, нали?
— Какви са плановете ви по този въпрос?
— Първо смятам да поизпържа тази кокошка — отговори императорът и се обърна към печката. — Целият номер е тиганът да е достатъчно нагорещен.
Махони се наведе, за да вижда по-добре — реши, че подробностите по приготвянето на ястието са тясно свързани с онова, което е замислил Императорът по отношение на таанците.
Императорът увеличи пламъка до максимум и сложи отгоре един тежък чугунен тиган. След няколко секунди тиганът започна да пуши и вентилаторите на отдушника над печката забръмчаха. След още няколко секунди тиганът спря да пуши.
— Виж въздуха точно над вентилатора — каза Императорът. — Започва да трепти, нали?
— Така е.
— Колкото повече се нагорещява тиганът, толкова повече ще се издига въздухът, докато не стане на плътна мъгла.
