изпълнена с увереност, че планът, който двамата с лорд Феерле отчасти вече бяха приложили на практика, ще осигури окончателната победа на Таан.
— … специален доклад на лейди Атаго… Убеден съм, че всички ще…
На Атаго не й се слушаха рутинните баналности на старшия секретар и щом чу името си, се изправи.
Фигурата й внушаваше респект дори сред същества, които не се впечатляваха лесно, и тя напълно осъзнаваше този факт. Беше доста по-висока от повечето таанци, а тъмната й коса се спускаше като вълна почти до кръста. Очите й бяха огромни, устните щедри, а сочното й тяло изглеждаше съвършено в стегнатата униформа.
Съблазнителната й външност би могла да подведе само глупак: единствената страст на лейди Атаго беше войната.
— Уважаеми членове на Съвета — започна тя. — Скоро ще разполагате с пълния ми доклад, затова няма да ви отегчавам с подробно изложение на неговото съдържание. По-късно можете да прегледате фактите на спокойствие. Ето накратко на какъв етап сме в момента. От самото начало успяваме да поддържаме превъзходство над противника. Отвоювахме обширни зони от Империята. Две са основните причини за нашите успехи. Първо: винаги сме готови да рискуваме всичко, Второ: самият размер на военната машина на Императора работи в наша полза. Докато неговите сили успеят да реагират, вече е станало твърде късно. Това свое преимущество обаче сме на път да изгубим.
Последните думи насочиха вниманието на целия Съвет към нея.
— Ето основните причини — продължи тя. — Първата. В настоящия момент всеки успех се превръща в не по-малка тегоба. Продоволствените ни линии са разпръснати далеч и това се отразява на безопасността. Пилеем ценни ресурси, въпреки че печелим нови територии. Втората. Настойчивите усилия на Императора да се преустрои от мирновременна към военновременна промишлена икономика започват да дават резултати. Много скоро ще бъдем изпреварени не само по отношение на въоръжението, но и на маневреността поради елементарното обстоятелство, свързано с размера и броя на неговите флотилии.
Направи достатъчно дълга пауза, за да даде възможност казаното от нея да бъде осмислено. След което настъпи моментът да изложи плана.
— За да предотвратим това, трябва да открием мястото, където да нанесем удар с камата. С лорд Феерле сме убедени, че сме го открили.
Атаго разтвори длан и отсрещната стена се превърна във видеоекран. Членовете на Съвета се приведоха напред, щом видяха звездните карти. В тях нямаше нищо особено, освен че бяха дълбоко във вътрешността на Империята.
Първата система, както обясни лейди Атаго, се казваше Ал-Суфи, най-големият склад на Антиматерия 2, горивото, което осигуряваше енергия на Империята и на Таан, Не беше необходимо да обяснява, че контролът на Вечния император над цялото количество АМ2 му гарантира абсолютна власт.
— Очевидно Ал-Суфи е първостепенна цел — продължи тя. — От известно време ние пренасочваме силите си в тази зона. Ако успеем да я овладеем, положението на Императора по всяка вероятност ще се влоши фатално.
— Това не е ли очевидно и за самия Император? — попита Пастур.
— Надяваме се — отговори лейди Атаго. — Защото пренасочването, за което споменах, е само на хартия. Мнимо пренасочване. Заблуда.
— Не разбирам — измърмори Вихман.
— Без да събуждаме подозрения, накарахме Имперските сили да повярват, че възнамеряваме да нападнем Ал-Суфи. И получихме съобщения в потвърждение на факта, че Императорът откликва с реципрочно пренасочване към Ал Суфи. А сега нека ви покажа нашата действителна мишена!
И на екрана изникна компресирано изображение на втората система — Дюрер. Това също беше добре известна зона, точно толкова важна за промишлеността и транспорта, колкото Ал-Суфи за обработката и съхранението на АМ2.
— Както можете да се уверите, пренасочването към Ал-Суфи лиши Дюрер от защита. Остава да я завладеем.
Излишно беше да се обяснява до какво би довело това. Една войнствена раса моментално усещаше, че е успяла да надхитри противника.
От Дюрер Върховният таански съвет ясно виждаше пулсиращото червено сърце на Империята. Всичко, което им оставаше да направят, беше да разрешат на лейди Атаго да използва камата си.
Гласуването беше единодушно.
6.
Генерал Йън Махони накуцваше по дългия облицован с ламперия коридор, стиснал зъби от болка — мъчеше се да върви в крачка с двамата гурки, които го ескортираха до покоите на Вечния император. Струваше му се, че металните скоби направо стържат по костите му.
Една врата се отвори със свистене и някой изскочи от нея, връхлетя върху Махони и той се изруга за непохватността си, след като почти се стовари на земята. Йън, каза си, клатушкаш се като трикрака кобила на стипълчейз. Успя да се овладее и продължи. Намираше се дълбоко в недрата на замъка Аръндел — или поне онова, което беше останало от него. Надземната част, някога уголемено копие на елегантен земен замък, беше превърната в почернели руини — последица от изненадващо ядрено нападение на Таан. И досега все още имаше огнища на интензивна радиация.
Таанците се бяха надявали да погубят Императора с една-единствена дръзка атака срещу Първичен свят. Нямаше как да знаят, че замъкът е сложно изградена фасада на бомбоубежищен команден център на много километри под повърхността. Императорът натякваше за провала им по няколко пъти на ден. Всяка излъчена от Аръндел новинарска емисия започваше и свършваше с изображение на развалините. Над тях дръзко се развяваха два флага. Единият беше бляскавото знаме на Империята, а под него — личният златист императорски щандарт с надписа „АМ2“ над структурата на атома. Махони почти чуваше кикота на Императора по повод тази твърде неделикатна пропаганда.
Изпитваше смесени чувства по повод срещата със стария си шеф и — смееше да се надява — приятел. Внимавай, Махони, напомни си. Да си приятел на Вечния император беше нож с две остриета. Беше повече приятелство, отколкото дълг, и точно това беше причината за настоящото му окаяно състояние.
По време на последното таанско нападение срещу Кавит беше натрошен на парчета и за малко не загина. Нямаше никаква представа как беше оцелял, макар да подозираше, че това има някаква връзка с неговото протеже, младия Стен. Дойде в някакво замаяно съзнание след много месеци и моментално го споходиха мисли за прехвалената ценност на живота. През следващите години мина под лазерния хирургически скалпел много повече пъти, отколкото би трябвало да си спомня едно живо създание. Предполагаше, че са направили с него нещо, което всеки страничен наблюдател би нарекъл истинско медицинско чудо, тоест съшивали са го до някаква полуцялост.
Чувстваше се много по-стар, отколкото беше нормално за средната му възраст. Онова, с което му беше най-трудно да свикне, не бяха неспирните болки. Беше лицето му. Едната половина излагаше на показ бръчките и белезите, които някога беше смятал за доказателства на дълъг и интересен живот. Другата беше гладка като бебешко дупе. Лекарите го уверяваха, че пластикплътта е програмирана постепенно да съвпадне с възрастната половина. Махони не им вярваше, но все пак трябваше да признае, че допреди четири месеца челюстта му изобщо не се движеше. Сега, след болезненото префасониране, вече се движеше.
Изобщо нямаше представа защо го вика Императорът. Подозираше, че все още са достатъчно добри приятели, за да поиска лично да му съобщи новината, че го пенсионира преждевременно. Какво толкова, половин пенсия за генерал с две звезди не беше лошо. А и винаги можеше да си намери друга работа, нали?
По-полека, Йън. Убиването на хора не е сред най-търсените умения в частния бизнес.
Върна се в реалността, понеже гурките спряха пред някаква необозначена врата. Направиха му знак да постави палеца си срещу лъча за безопасност. Чу се потвърдителен сигнал и вратата се отвори.
Махони пристъпи в покоите на Императора. Нямаше никакъв посрещач — само сиви стени и спартанска
