хулители.
Докато секретарят продължаваше да мънка, той погледна полковник Пастур. Понякога си мислеше, че назначението на стария полковник беше грешка. Не че индустриалецът беше особено труден. Просто имаше навика да задава невинни въпроси, на които трудно се намираше отговор. И което беше по-важно, с времето се превръщаше в глас, на който Феерле не винаги можеше да разчита.
Какво да прави с Пастур? Проблемът се състоеше в това, че Пастур беше не само преуспяващ индустриалец, а и истинско чудо в откриването на нови войски, които да бъдат запратени срещу Империята. Освен това заплащаше разходите на голям брой военни формирования от собствения си джоб. Вероятно би било по-добре да изтърпи стареца още известно време.
Другият беше лорд Вихман. Абсолютно лоялен. Абсолютно всеотдаен. Това беше проблемът му. Беше абсолютист без никакво понятие за изкуството на компромиса. Този му недостатък на няколко пъти едва не бе прекатурил балансиращите тактики на Феерле.
Компромисът беше основен принцип на таанската политика. Всяко предложение се обсъждаше от всички страни преди всяко заседание. Преценяваха се всички гледни точки и — когато беше възможно — предложението се включваше в окончателната програма за разискване. Тъкмо затова всички решения с много редки изключения бяха единодушни.
За Таан единодушието беше не по-маловажно от дишането. Бяха войнствена раса, претърпяла унизителни поражения в древното си минало, принудена да се спасява през еони пространства в настоящия си дом в периферията на Империята. Беше място, към което никой нямаше претенции, освен местните, които нямаха желание да отстъпят на таанците. Геноцидът ги убеди в погрешната им логика.
Таан постепенно се изправи на крака и при възраждането на военизираното им общество възникна нова расова цел. Повече никога да не се спасяват с бягство. А един ден щяха да си отмъстят за претърпените унижения. Междувременно трябваше да се докажат.
Тръгнаха срещу съседите си. Първо един, после друг и постепенно още и още попадаха под владичеството на Таан. Две бяха основните им умения при постигането на тези победи: вроден усет за водене на преговори като прикритие на кръвожадни намерения и решимост за победа на всяка цена. Понякога военните действия налагаха жертване на приблизително осемдесет процента от бойната им мощ. След всяка война Таан светкавично се прегрупираше и отново нанасяше удар.
Беше единствено въпрос на време да тръгнат срещу Вечната империя. Резултатът беше поредната война.
— … ЗВС № 525–117. Неозаглавен, Никакви аргументи. Против?
Тишината беше нарушена.
— Не точно против. Но имам един въпрос.
Останалите двайсет и шестима членове се сепнаха от дрямката си и изпаднаха в абсолютен шок. Първо, един неозаглавен законопроект на Върховния съвет беше задължително предложение на член на съвета. Подобен законопроект не би бил представен дори при най-незначителни противоречия. Втората — при това още по-шокираща — причина беше самоличността на задалия въпроса.
Този път не беше Пастур. Беше Вихман. А № 525 означаваше, че законопроектът е на Пастур. Всички членове на Съвета се приведоха напред с блеснали очи в очакване на интересен сблъсък. Единствено председателят Феерле и лейди Атаго запазиха самообладание. Атаго се отнасяше към политическите интриги от всякакъв порядък с презрението на военен.
Пастур се отпусна на стола си в очакване.
— Доколкото разбирам предложението — продължи Вихман, — изграждаме програма, чрез която ще разчитаме на военнопленници за създаване на наши оръжия. Дотук прав ли съм?
— Неточно формулирано — отговори Пастур, — но принципно основателно. Какъв е въпросът ни?
— Съвсем елементарен: войник, който капитулира, е страхливец. Така ли е?
Пастур кимна в знак на съгласие.
— Страхът е заразен. Боя се, че предприемаме огромен риск по отношение на моралния аспект на собствената си работна сила.
— Няма никакъв риск — изсумтя Пастур. — Ако се бяхте погрижили да се запознаете с моя план, не бихте задали подобен въпрос.
— Прочетох предложението ви — отвърна с категоричен тон Вихман. — И продължавам да го задавам.
Пастур въздъхна. Даваше си сметка, че Вихман го притиска съзнателно. Запита се какъв компромис би трябвало да предложи и дали това не би осуетило успеха на плана му.
— В такъв случай действително заслужавате отговор — каза той, като неуспешно се опита думите му да прозвучат саркастично. — Проблемът, който се опитваме да поставим, е прост за описание, но труден за решаване. Разполагаме със заводи и материална база в почти достатъчни размери, за да спечелим настоящата война. Но работната ни сила за ръководство на машините е по-малко от половината от необходимата. Аз съм преди всичко бизнесмен. Щом забележа някакъв проблем, незабавно се заемам с разрешаването му. В много случаи решението се намира в друг проблем и при късмет биха могли да бъдат решени едновременно два проблема.
— Като например?
— Огледах се за излишък от хора. И го открих в нашите военнопленнически лагери. Но това е само върхът на айсберга. Нашите най-тежки недостатъци са в областта на техническите умения. Така че не всеки военнопленник би свършил работа. Къде да бъде открит най-големият резервоар?… Сред смутителите естествено. И най-вече рецидивистите.
— Що за логика? Нима един закоравял затворник е сравним с надарено създание? — попита Вихман.
— Логиката е елементарна. Щом тези затворници са оцелели през цялото това време, това означава, че затворническите ни власти са имали достатъчно мотиви да не ги ликвидират. Това ми подсказа интуицията и след като направих проучване, това се оказа напълно основателно. Въпреки всичко съм удовлетворен и доколкото ми е известно, милорд, същото се отнася и до останалите членове на Съвета.
Вихман не обърна внимание на последното.
— Следователно вие ни гарантирате, че тази ваша програма ще реши проблема?
— Не гарантирам нищо — изръмжа Пастур. Нямаше да се хване в този капан. — На първо място програмата е експериментална. Ако не проработи, няма да ни коства нищо, особено след като заплащам разходите от собствения си джоб.
— Добре. Много добре. Отговорихте почти на всички мои въпроси. Но едно нещо все още ме тревожи.
— Какво по-точно?
— Управлението на първия затвор. Забелязвам липса на задоволителен опит в тази област.
Ето какво било, помисли си Пастур. Вихман искаше свой човек на някакъв ключов пост. Дали беше някой, с когото хората на Пастур можеха да се сработят? Не разполагаше с достатъчно време, за да разбере. Трябваше да вземе светкавично решение.
— Вероятно бихте могли да помогнете в това отношение, милорд — предложи той угоднически.
— Удовлетворен съм — обяви Вихман.
Около масата премина вълна на облекчение.
— Още веднъж — продължи старшият секретар, — има ли против?
След миг ЗВС № 525–117 вече беше закон. Лейди Атаго постави още една отметка в списъка си. Оставаха само няколко точки, преди да дойде редът й да направи обръщение към Върховния съвет. Въпреки че това щеше да е дебютният й доклад като пълноправен член на управителното тяло, не изпитваше никакви притеснения.
Атаго разполагаше със списък от факти, свързани с войната. За нея нямаше никакво значение дали тези факти са потискащи, или оптимистични. Чувствата, които докладът щеше да провокира у нейните колеги, не бяха нейна грижа.
За нея беше пределно ясно, че се придвижват с голяма скорост към решителен момент във войната. А и на останалите би трябвало да е достатъчно ясно, че начинът, по който се развиеха събитията в близко бъдеще, щеше да определи кой ще е окончателният победител и кой победеният. Така или иначе беше
