Всичко ставаше точно по разписание.
— И вече готово ли е? — попита Махони.
— Почти. Но не съвсем. Точно в този момент повечето хора оплескват всичко. След минута-две мъглата ще се избистри и дъното на тигана би трябвало да прилича на бяла пепел.
Щом дъното заприлича на бяла пепел, Императорът махна на Махони да се дръпне, загреба голяма буца масло, метна я в тигана и също се дръпна. Махони разбра защо, тъй като над тигана блъвнаха пламъци. Щом замряха, Императорът чевръсто изсипа подправките от купата в тигана, разбърка няколко пъти сместа в едната посока, а след това в другата. Накрая пусна и кокошката. Гъста колона пушек се издигна със свистене нагоре.
— По около пет минути от всяка страна — продължи обясненията си Императорът. — След това я поръсвам цялата с пъпки от един средиземноморски храст, забравих му името в момента, и я мятам във фурната да се изпече за двайсетина минути.
— Като че ли схващам идеята — каза Махони. — В момента нагорещявате тигана за таанците.
На Императора това му се стори доста смешно и се изкикоти, докато слагаше попочернялата кокошка в една тава. Поръси я с пъпките и я мушна във фурната — на 350 градуса. Намали пламъците на печката, пак сложи тигана с мазнината върху тях и изсипа два имперски глага водка и четвърт глаг лимонов сок. Щеше да използва соса за глазиране, след като извадеше кокошката от фурната.
— Имаш право — каза накрая. — Точно тази игричка им играя. На хартия придвижвам отвсякъде сили към зоната на Ал-Суфи.
— Но всъщност ще очаквате таанците на Дюрер — довърши Махони.
— Това е планът — потвърди Императорът.
Известно време Махони не каза нищо.
— Въпрос, шефе. А ако таанците действително осъществяват пренасочване към Ал-Суфи? Ако ние грешим?
Императорът тъкмо беше ангажиран с няколко аспержи. Възнамеряваше да ги задуши с мащерка и бяло сухо вино.
— Сгреших преди — отговори той.
— А можете ли да си позволите да сгрешите сега?
— Не — отсече Вечният император. — Не мога. Затова си тук.
И бръкна в джоба си, и му подаде една черна кутийка. Махони я отвори. В нея имаше две петлици — на флотски маршал.
— Когато започне нападението — поясни Императорът, — искам да предвождаш флотилиите ми.
Махони гледаше втренчено кротуващите върху кадифето звезди. Не можеше да не си спомни последния път, когато беше получил заповедите си директно от устата на Императора. Тъкмо те го бяха отвели на Кавит.
— Ще го направиш ли заради мен? — запита с нетърпящ възражение тон Императорът.
Флотски маршал Йън Махони сякаш си беше глътнал езика.
Прие командването на флотилиите със съвсем леко кимване.
7.
Огромният таански затворнически транспортен кораб изсвистя надолу към Хийт, главния свят в таанската система. Щом кацна, люковете се отвориха и затворниците започнаха да слизат.
Докато пристъпваха по мостика с дрънчащите тежки, архаични и безполезни вериги, приковани с пластмасови скоби към краката и ръцете им, Стен и Алекс се озъртаха слисани. Очакваха да ги стоварят на смъртоносния таански миннодобивен свят. Вместо това…
— Вече сме били тук, момче — прошепна Алекс, без да помръдва устни — умение, което усвояваха всички професионални затворници.
— Да.
Въпреки че нареждането на лорд Пастур се спускаше от най-високото място, таанските бюрократи бяха намерили начин да вземат от всеки полагаемото им се половин кило плът. Един-единствен таански транспортен кораб обиколи всички затворнически светове, за да събере непоправимите военнопленници, които щяха да бъдат прехвърлени в новия затвор. Корабът беше бавен и отвратително мръсен.
Тъй че когато се измъкнаха от кораба, свестните и отрепките не се различаваха по нищо — дрънчаха с веригите и воняха на изпражнения; некъпани, разчорлени, навъсени и псуващи.
Единственото уважение, което им се оказваше, въпреки че никой от затворниците не си даваше сметка за това, беше кордонът въоръжени таански воини, подредени през пет метра по улиците. Пазачите бяха бойна част от една наказателна таанска дивизия, чието разгръщане на фронтовата линия беше забавено с три седмици, за да охраняват настаняването на пъстрата група от хиляда опърпани и въшлясали жени и мъже в новия им затвор.
Стен тътреше крака и дрънкаше с веригите си, свел глава и отпуснал ръце — съвършено програмираният затворник. Но очите му оглеждаха светкавично всичко наоколо, без да пропуснат нищо съществено.
— Шибаният Хийт — прошепна той.
— Аха — отвърна също шепнешком Алекс. — Последния път, га бяхме на тоз свят, хорицата изглеждаха по-доволни.
— Войната промени всичко, глупако.
И Алекс заоглежда света с нови очи.
Последния — и единствен — път бяха на Хийт под прикритие с инструкции да открият и отвлекат някакъв убиец. Но това беше преди години и както беше очаквал Стен, войната беше превърнала Хийт в сива пустош.
Почти не се забелязваха превозни средства — горивото беше ограничено единствено за най- належащите военни нужди. Улиците пустееха. Магазините бяха заковани с дъски или — което беше още по-лошо — във витрините имаше само по една-две стоки. Малцината цивилни таанци, които зърваха, или моментално се скриваха, или — щом забележеха военните — надаваха дрезгав, виещ възглас в студения въздух и се отдалечаваха, уж забързани по работа.
Маршрутът на затворниците минаваше по тесни стръмни улици.
Стен анализираше ситуацията: ако държиш вражеската измет в ръцете си, няма ли да организираш триумфален парад? С всички граждани по улиците, да храчат срещу враговете и да ликуват, понеже варварите са пленници? И всичко това предавано на живо? Разбира се, че така би било нормално. Защо не го правеха таанците?
Хипотеза: те не разсъждават като мен. Възможно е. Не са в състояние да изкарат гражданите на улиците по желание. Грешка — всеки тоталитарен режим може да го направи. Може би не искат да покажат какви щети им нанася войната, щом представят съсипания Хийт като гордия център на своята култура и не желаят поданици на други светове да видят реалността. Наистина любопитно и заслужаващо внимание…
Анализът на Стен беше прекъснат, тъй като на колоната затворници беше наредено да спре и таанските войници се разкрещяха всички да застанат мирно. Стен очакваше да види поне десетина военни коли. Вместо това забеляза един покачен върху теглена от животно талига офицер с пелерина, съпровождан от двете страни от охрана от пехотинци.
— Какво е това животно?
— Ужас — прошепна Алекс. — Шибан кон.
— Кон?
— Да бе, кон. Земна твар, дет’ мой да т’ухапе и става само за изложения на домашни животинки.
Стен щеше да продължи да задава въпроси, но командващият колоната офицер викна да продължат напред и той чак сега погледна към дъното на павираната улица.
И сякаш някой го стисна за гушата.
Над улицата се издигаше огромна каменна сграда — импозантно сиво чудовище с безкрайно високи стени и над тях разрушена осмоъгълна кула, която се забиваше още поне двеста метра в покритото с облаци небе.
