Отмъщението на прокълнатите

работни групи и как им възлагат задачи. Накрая реши, че е забелязала удобна възможност.

Процедурата беше строго установена: след сутрешната проверка майор Генрик определяше X броя затворници за Y броя задачи извън лагера. Разпределяха ги на групи във вътрешния двор и таанските надзиратели поемаха охраната. На всеки десетима затворници се падаше средно по един сержант, а на петима военнопленници по трима надзиратели. Таанците бяха изключително предпазливи.

Затворниците продължаваха да обсъждат морала на работните групи и Сен Клер участваше в дебатите. Обсъжданията се свеждаха до следното: участието, дори неохотно, беше в услуга на врага. Неучастието, от друга страна, можеше да стане повод за смъртта на самия затворник. За Сен Клер и двете бяха нелепост — тя знаеше, че неизбежната затворническа скука ще принуди всеки доброволно да пожелае участие. Лично тя предпочиташе работните групи навън. Защото извън стените на катедралата вероятността за успешно бягство щеше да е… не се опитваше да изчисли точно процента, но и не се налагаше.

Мишел Сен Клер притежаваше инстинктивен усет за шанс и напълно я удовлетворяваше удобното, макар и донякъде хазартно съществуване, което й гарантираха убежденията й на комарджия.

Още съвсем млада Сен Клер беше преценила наличните на родния й свят кариери — светът й бе един от главните търговски центрове за прехвърляне на стоки на Империята. Проституирането или обслужването на космически кораб бяха занимания за жертви, а поддържането на бар възпрепятстваше постоянното движение. Сен Клер беше професионална комарджийка от времето, когато беше пораснала достатъчно, за да бутне залога към някое крупие.

Научи се да играе почтено срещу балами и да стриже мошеници. Знаеше кога да свали парите си, кога да се откаже, кога да намали загубите си, кога да затвори и да прибере всичко и — може би най-важното — кога да остане извън играта. Много пъти беше фалирала и много повече пъти беше забогатявала. Но самите суми за нея не бяха от значение, както за други професионалисти. Те бяха единствено показатели колко добре се справя.

Имаше стотина имена на хиляда светове, както и прякори. Всички прякори бяха свързани с едно и също зверче — симпатичен на външен вид дребен хищник с мека козина.

Но от няколко години шансът й изневеряваше.

Тъй като предпочиташе да играе комар с богаташи, поддържаше множество самоличности, до една на заможни, макар и малко мистериозни индивиди. Особено й допадаше една от тях — на търговски агент от Имперската флота. Понеже донякъде съблюдаваше законодателството на Империята, в действителност беше имперски офицер. От запаса, разбира се.

За съжаление Сен Клер изобщо не се занимаваше с политика. В момента, в който избухна войната, систематично ошушкваше един първокласен туристически свят в ролята си на военен. В този туристически свят имаше средно голям гарнизон. Сен Клер с неохота прие, че ще е добре, ако си създаде всевъзможни самоличности, които врагът не би могъл да разкрие, тъй като никой не би повярвал, че всъщност не е старши лейтенант от Имперската флота. Прикритието й беше изградено дотолкова съвършено, че три месеца по-късно получи повишение в чин капитан и ново назначение като командир на транспортьор.

Конвоят, в който беше нейният кораб, беше нападнат от таанска унищожителна сила за нанасяне на удари в дълбочина и Мишел Сен Клер се оказа военнопленничка.

За щастие, като всеки комарджия, Сен Клер беше отчаян оптимист. Още в първия затворнически лагер започна да пробва шансовете си. Какви бяха те за един военнопленник да оцелее? След като анализира катафалките, които отнасяха труповете, тя потръпна и прецени залога девет към едно срещу оцеляването.

Какви бяха шансовете й да подобри участта си чрез сътрудничество? Необходими бяха две други изчисления: могат ли да спечелят войната таанците? 62:38 — против. Империята: 60:40 — за. Така че, сътрудничество: 73:37 — против.

Избор: бягство.

Сен Клер не се зае да изчислява шансовете си да успее да се измъкне. Това би означавало отчитане на провалилите се опити на другите, а тя отлично знаеше, че е несравнимо по-добра от тези некадърници. Доказателството: за разлика от нея, те бяха войници или космонавти.

Мишел Сен Клер си намери ново поприще. И нов прякор — Щастливата змиорка. Беше осъществила над двайсет опита за бягство, почти всички солово. И макар да не беше успяла да остане на свобода повече от четири дни, досега не беше и екзекутирана. Или командващият беше в добро настроение, или пък тя намираше някакво убедително доказателство за това, че не е била там, където би трябвало да бъде, или пък успяваше да се измъкне по някакъв начин от хаоса, преди да започне изборът на обречените.

Капитан Сен Клер беше готова за двайсет и първия си опит.

След наблюдение на работните групи беше установила неизменната повторяемост на действията им. Спотаила се в центъра на групата от трийсет работници, тя си мърмореше доволно, докато следеше неизменно повтарящите се процедури.

Пристъпвай… пристъпвай… изчакай, докато работните групи се изнижат една по една през трите портала на централния олтар, докато надзирателите преброят работниците на всеки портал. След това всяка от групите прекосяваше вътрешния охранителен двор до външния портал и изчакваше да го отворят.

Дойде ред на нейната група. Докато ги прекарваха през вътрешния двор, Сен Клер се придвижи до края на групата.

Външният портал се отвори и групата мина през него. Настъпи моментът.

Сен Клер беше установила, че при излизането на всяка група от катедралата таанските надзиратели се извръщат и отдават чест в стойка „мирно“ с лице към окачените от двете страна на входа на Колдиез знамена.

Пет секунди, без затворниците да бъдат наблюдавани.

Повече от достатъчно.

Щом надзирателите отдадоха чест, Сен Клер избута с лакът един от затворниците и се втурна към пътеката, която извиваше надолу към града, Шест срещу три, беше изчислила тя, че няма да я забележат. Пет срещу две, че ще има склон, по който да се спусне. Осем срещу едно, че ще зърне издатина или нещо подобно, на което да скочи и да се измъкне от огневата линия.

На един метър от ръба си даде сметка, че е направила поредното си губещо залагане, и се закова на място.

Склонът се спускаше стотина метра отвесно надолу. Скалните издатини, които успя да зърне, бяха явно неподходящи. Сен Клер не проявяваше никакъв интерес към демонстративни самоубийства.

Чу крясъци зад гърба си, после пукот на оръжие. Вдигна ръце нагоре, обърна се и видя втурналите се насреща й надзиратели.

— И шестнайсет срещу три, че никога няма да се науча да летя — успя да измърмори в заключение, преди един приклад да се забие в корема й и да я повали на земята.

Челото на Алекс бе мокро от пот. Той бърникаше в ключалката, опитваше може би вече за стотен път да я превърти със странния извит шперц, който му бяха измайсторили хората му. Вече бе успял да направи три оборота и на теория му оставаше още само един.

Шперцът изпусна и Алекс преглътна една колосална ругатня, избърса щипещата пот от очите си, разкърши схванатия си гръб и почна отново.

Беше сигурен, че двамата зад него комуникират и вероятно критикуват безплодните му напъни. Но не можеше да е съвсем сигурен, тъй като те комуникираха в пълно безмълвие.

— Търпение, момчета — прошепна Алекс, въпреки че не бе доловил никакво недоволство. — Ей сегичка.

— Не се притеснявай — отвърна единият, висок рус мъж. — С Краулшавн не сме от припрените.

Краулшавн вдигна поглед към длъгнестия си приятел в очакване на превода.

Соренсен размърда светкавично пръсти и Краулшавн кимна енергично в знак на съгласие. Алекс насочи за момент вниманието си от бравата към Краулшавн, който също замърда пръсти.

— К’во казва?

— Че дори да си прав само приблизително по отношение на това какво има в помещението, чакането си заслужава.