Алекс изсумтя и продължи да бърника в бравата с кривия шперц.
Краулшавн и Соренсен бяха безспорно най-странната двойка, която Алекс и Стен бяха привлекли до този момент в своята разрастваща се организация.
Соренсен беше въплъщение на отгледан с царевица фермерски ратай с пилешки мускули, бледа кожа, която поруменяваше и при най-незначително усилие, и доста сложен начин на изразяване. Не притежаваше кой знае каква вродена интелигентност. Но от времето в „Богомолка“ Алекс отлично знаеше колко странна порода са такива като Соренсен. Те бяха изключителна ценност в няколкото екипа „Богомолка“, в които бяха действали Алекс и Стен. Бяха истински живи бойни компютри. Наивната им външност и привидната им мудност по отношение на непосредствените неща в живота прикриваха колосални изчислителни способности. Всъщност Алекс подозираше, че Соренсен
Също като братята и сестрите си, Соренсен не знаеше нищо за сънародниците си. Защото всичките бяха съвършени панаирджийски мошеници. Всъщност генерал-губернаторът на родния им свят беше принуден да прокара строги закони, които забраняваха карнавали, циркове и всичко останало, дори съвсем косвено свързано с улични артисти. От друга страна, ако покажеха на Соренсен някаква далечна мишена, той незабавно изчисляваше разстоянието траекторията, скоростта на вятъра и относителното гравитационно притегляне, които снарядът би трябвало да преодолее, за да я достигне.
Тези негови таланти го правеха безценна находка. А приятелството му с Краулшавн удвояваше ценността му.
Алекс усети, че шперцът зацепи. Завъртя съвсем леко и усети как ключалката поддава гладко — и най- накрая щракна. Той натисна лекичко, после по-силно, и отвори.
Краулшавн зажестикулира, което Алекс възприе като „браво“. Но едно по-особено потрепване на чевръстите пръсти на финала подозрително му заприлича на „глупак“. Алекс моментално погледна към Соренсен. Дългучът имаше невинно любезно изражение.
— Твойто приятелче май са майтапи — каза Алекс.
— Не си е позволил никаква шега с вас, господин Килгър — възрази Соренсен.
След което се обърна към Краулшавн и му предаде думите на Алекс. Краулшавн разтвори устни в овално развеселено „О“ и вдигна покритата си с перушина ръка пред устата си, за да прикрие безмълвния си кикот. Алекс си наложи да се ухили.
— Добре де. Значи не е майтапчия. Покажи му с пръстчета, че вътре може да има свърталище на призраци.
— На призраци?!
Дори Соренсен прояви недоверие. Краулшавн изжестикулира къде Алекс може да си завре „призраците“. Алекс повдигна рамене.
— Е, може и да се съмнявате, ама таанците разправят едни работи, дет’ ще ви е изправят косите.
И влезе. Въпреки че очевидно не му вярваха, Соренсен и Краулшавн се поколебаха, преди да го последват.
Краулшавн си имаше причина да се колебае.
Като всеки благоразумен и лишен от наивност струт, Краулшавн се отнасяше към историите за света на привиденията с високомерна и презрителна ирония. Историите за призраци обаче бяха важна древна жестикулационна традиция в неговото общество. На малките, които едва можеха да сглобят няколко символа, им разказваха простички приказки със зловещо въздействие. В дълбокото минало страхът пред неизвестното бил ценно средство за една кокошка да опази своите още пухести новоизлюпени пиленца.
Струтите бяха възникнали върху един безплоден и враждебен свят, който за един наблюдател със слаби нерви вероятно би изглеждал обитаван изцяло от зъбати създания с остри нокти и още по-остри клюнове. Това било добра защита, но били необходими и някои сравнително находчиви умения, за да избегнеш вероятността да се превърнеш в нечие меню.
В струтската праистория веднъж възникнал вид, заплашен от изчезване. По принцип летящи същества, те били прекалено едри, за да могат да се крият, и прекалено дребни, за да се защитават. Струтите страдали и от лош слух — ограничен до ултрачестотните звуци, които водачите и охранителите на техните свърталища използвали за насочване на братята и сестрите си. Предимство било невъзможността да бъдат чути от потенциални врагове. За нещастие обаче и самите струти не можели да долавят приближаването на враговете си.
Броят на струтите намалял до няколко големи люпила и накрая те отлетели до един малък континент. Там имало много животинчета с вкусно месо, имало безброй ароматни плодове и нямало естествени неприятели — истински струтски рай. С всяко следващо поколение задоволените струти ставали все по-едри и тежки, докато накрая загубили способността си да летят. Малките им крилни нокти се превърнали в покрити с перушина „ръце“, удобни за взаимно пощене, бране на плодове, боравене с голяма сопа или камък, за да повалят жертвите си, и най-важното — да разговарят.
Раят все пак не можел да продължи вечно. Живеенето в големи сборища-люпила в новата им родина много скоро станало невъзможно, тъй като самите размери на струтите наложили разпадането на по-малки групи, което значително облекчило осигуряването на прехрана. Това довело до възникването на изтънчена комуникационна система.
Появило се жестикулирането. Отначало се свеждало до няколко основни неща: „Вкусно създание под камък. Ти вдигни, аз хвана. Делим“. Скоро обаче се развил бърз и сложен език. Един по-надарен жестикулатор вече имал по-значим статус от струт с красиво оперение на опашката. Стигнало се дотам, че струт философ можел да изрази и най-сложната идея с няколко изключително опростени символа. Благородните струти били на път да развият жестикулационния си език в писменост, когато се сгромолясала гибелната катастрофа.
Между техния рай и огромната суша се образувал провлак. Отначало по него минали само няколко по- слаби животинки. Скоро ги последвало ручейче, а накрая стихиен порой от тревопасни. След тях се появили и месоядните. Струтите се оказали лесна плячка. След хилядолетия на относителна сигурност те отново се превърнали в най-предпочитан деликатес. И отново били заплашени от изчезване.
Но този път разполагали с по-големи ресурси, към които да прибягнат. Двете ключови умения, които развили след миграцията, били сътрудничеството и езикът. Струтите се разпаднали на още по-малки групи. Научили се да си строят гнезда на най-недостъпни места. Оформили двучленни екипи за събиране на храна. Това се оказала идеалната бройка, за да се справят с всеки враг. Единият струт наблюдавал, докато другият си вършел работата. Ако бягството се окажело невъзможно, двамата заедно били в състояние да убият нападателя.
Но пък една по-малобройна група била принудена да оставя за дълги периоди новоизлюпените без защита. Възникнал проблем как да ги опазят невредими в гнездата. Отговорът се оказал елементарен; да ги сплашват до смърт. Така били измислени приказките за призраци. В струтските истории за света на привиденията главен герой винаги бил младок, който пренебрегвал предупрежденията на родителите си или на по-послушните си братчета и сестричета и се престрашавал да напусне гнездото. И неизменно бивал изяждан. Най-често срещан злодей бил Ноктестия, който връхлитал от небесата и отнасял в ноктите си дребосъка струт в гнездото си, където малките му чакали да го изядат жив. Големият зъбльо пък ги залавял, докато си играят, и моментално ги излапвал, като прегризвал крачетата на останалите, за да не могат да избягат. След това Големият зъбльо отивал да доведе глутницата си на пир.
Историите за призраци вършели работа. Младоците кротували в гнездата, докато не пораснат достатъчно, за да се свържат с друг струт. Накрая на струтите им омръзнало да се крият из скалистите хълмове от създания, които не били толкова интелигентни като тях, слезли от хълмовете и започнали да избиват месоядните. Избили ги до крак. След това прекосили провлака и продължили да избиват наред. След два века се превърнали в господари на малката си планета. За разлика от много други раси на безброй други светове, когато струтите останали без общи врагове, те не започнали да се изтребват помежду си.
