Отмъщението на прокълнатите

докосващи се върхове. На върха на първия бяха наблюдателите и хората по безопасността. Следваха по- малобройните групи от дърводелци, железари и т.н., а след от тях още по-малобройните групички на другите майстори и специалисти.

Обикновено нито един от тях не беше сред бегълците.

За всички дейности отговаряше Големият X — организационният ръководител на бягствата. Той насочваше дейността през всички нива от действителните бегълци до изкопчиите и всички, които работеха по осъществяването на бягството.

Обезопасяването трябваше да е перфектно. Не само всяко ниво трябваше да е защитено от разконспириране, но и общата методология на самото бягство трябваше да е абсолютна тайна за почти всички участници в проекта.

Както се изразяваше Алекс: „Мож’ ли си ме представи да са разхождам с червена рокля и неонова лампа из двора на затвора и да не чувам от никой нищо освен колко е хубавко времето?“

Най-големият проблем не бяха таанските надзиратели — Стен вече знаеше какви мерки да предприема в това отношение. Опасността произтичаше от непознатите затворници. Стен уважаваше донякъде таанското разузнаване и беше абсолютно сигурен, че сред затворниците има поне един двойник. А вероятно и повече. Но той — или те — трябваше светкавично да бъдат разкрити и да изчезнат. За имперските затворници това беше наказателна екзекуция за измяна, а за таанците убийство, което водеше до репресивни мерки. Стен беше принуден да използва Алекс и неговите разбойници за информатори и посредници, макар по този начин да излагаше приятеля си на сериозна опасност. Но беше принуден да предприеме вербуване.

Друг проблем: винаги се намираха затворници, които поради свои собствени съображения не желаеха по никакъв начин да бъдат замесени в заплануваните от Стен опити за бягства: клаустрофобици, самотници или просто единаци, които предпочитаха да се измъкнат сами. Всички тези опити трябваше да се регистрират, за да се избегне опасността бегълците да кръстосат трасетата си и да осуетят едновременно две или повече запланувани бягства. Стен си мислеше, че ще е добре, ако научава поне за половината планове — беше точно толкова непознат и подозрителен за затворниците, колкото и те за него.

Седеше навъсен над вечерния порцион в килията и със задоволство долови тътрещите се стъпки зад вратата — поне прекъснаха мрачните му мисли. Но не остана особено доволен, когато видя кой е.

На входа клечеше мирянин Кристата.

Кристата продължаваше да създава постоянни проблеми и да им бърка в задниците. При всяко строяване настояваше, че е цивилен и че мястото му не е в затвора, и постоянно се налагаше да го усмиряват. Отказваше да изпълнява каквито и да било нареждания; всяка издадена от униформено лице заповед беше съучастие във военни действия. Естествено отказваше и да отдава чест на таанските надзиратели, както беше разпоредено. До този момент все още не беше попадал в карцера, но рано или късно… Не, че го мразеха. Клечащото създание поддържаше всички медицински материали като в аптека. Нямаше нищо против да почиства всякакви отходни места. Всеки болен затворник можеше да разчита на денонощните грижи на Кристата.

Стен се запита какво ли ще поиска. Вероятно току-що беше открил, че порционите се раздават в еднакви пакети, което беше военщина. Но защо не беше отишъл да развали вечерята на полковник Вирунга?

— Да?

— Мога ли да вляза?

Стен му махна да влиза. Кристата влезе и затвори вратата.

— Разбирам, че вие сте най-главният… — Кристата се пораздруса лекичко — за опитите за бягства.

Стен измърмори нещо неопределено. Възможно ли беше тъкмо Кристата да е таански агент? Надали.

— Моите колеги решиха, че аз трябва да съм този, който да запази периметър.

— Ти искаш да избягаш?

— Защо не? Как иначе бих могъл да се махна от това отвратително свърталище на униформи и правилници? Четирима сме, които планираме да напуснем това място на изпитания, за да се озовем на свобода.

— Как?

— Правим тунел.

— Тунел?

Стен огледа нежните, дори деликатни пръсти на Кристата.

Кристата забеляза погледа му, изпъна ръка и мускулите му набъбнаха — твърде солидни, впечатли се Стен. Пръстите се присвиха и се появиха яки дебели нокти.

— Задълженията ми в материалния свят — поясни Кристата — са на минен инженер.

Стен се усмихна.

— Разбира се, таанците не го знаят.

— Сметнах, че след като ме принуждават да се подчинявам на налудничавите им заповеди, не е кой знае какъв грях да не разкривам професията си и земекопните приспособления, с които Всевишният е дарил моята раса.

— От къде планирате да излезете?

— Отстранихме една част от каменната покривка в приземното ниво на източното крило. Планираме да копаем директно оттам.

Стен си представи мислено Колдиез.

— Очертава се много дълъг тунел. Това е приблизително най-отдалечената точка от ръба на канарата.

— И нашите наблюдения са такива. Преценихме и се молим да сме на прав път, още повече че избраното място не е подложено на прекалено чести проверки.

— Колко време остава, докато тръгнете?

— Предполагам скоро. Засега копаенето е лесно, а тъй като тунелът почти изцяло е под основите на катедралата, не се налага особено укрепване. Според преценката ми в момента наближаваме вътрешната стена.

Стен се изуми. Скоростта беше невероятна.

— Мамка му!

— Бих желал да не употребявате ругатни в мое присъствие.

— Прав сте. Извинете. От каква подкрепа се нуждаете?

— От никаква.

— Никаква ли? Ако допуснете, че успеете да се измъкнете, после какво? Не приличаш — не се засягай — кой знае колко на таанците, които познавам.

— Ще тръгнем право към откритите пространства. Там смятаме да си изкопаем подслон и постепенно да дадем възможност на фермерите да разберат за присъствието ни.

— Защо сте толкова сигурни, че няма да ви предадат заради наградата?

— Длъжни сме да се надяваме — отсече Кристата. — Сега… мога ли да се заема със задълженията си? От изкопчиите се разболяха още четирима души.

— Разбира се. Уведоми ни, ако възникне нужда от отклонение или нещо друго.

— Съмнявам се.

— О. Да. Нека вашият, ъъъ, Всевишен да е с вас.

— Той е.

И Кристата излезе.

Взводен сержант Ибн Бакр беше перфектен, особено предвид недохранването на затворниците. Килгър се удивляваше на масивното тяло на пехотинеца и едва сдържаше желанието си да му огледа зъбите, като на кон — и дори да огледа седлото, за да се увери дали ще издържи тежестта на товара. Ибн Бакр, помисли си Килгър, става за супергерой или поне за първи сержант на героя.

— Господин Килгър — обади се канарата.

Мамка му. Даже можеше и да говори.