Отмъщението на прокълнатите

— Искам да постъпя в комисията.

Естествено никой не смееше да произнесе за щяло и нещяло думата „бягство“ — под заплаха от наказание.

— Дадено, момче — отвърна искрено Алекс.

Хранеше наивни мечти по възможност да намери още трима като сержанта, които чисто и просто да откъртят старата кула на катедралата и да я използват като стенолом, с който да разбият портите. Всички порти.

— Ще ни требва мускулест танк кат’ теб. Да копа… да мъкне… да обърне наопаки тоя свят.

— Хммм… Господин Килгър, не това имам предвид.

Надеждите на Алекс се изпариха.

— Тъй ли?

— Предполагам — продължи Ибн Бакр, — че ще се наложи да сменим униформите си, за да приличаме на цивилни, да ушием костюми и прочие, нали така?

— Искаш да ставаш шибана шивачка!

— Има ли нещо лошо в това?

Отпуснатата ръка на Ибн Бакр се сви в юмрук.

Усетил, че сержантът може да се окаже трудна задача дори за тежкогравитационен главорез като него, Килгър смени тона.

— Ни най-малко, ни най-малко.

— Мога да шия, да плета, да бродирам, да веза, да шия рибена кост, да поръбвам, да правя набори, владея английска бродерия…

— Туй ще свърши работа, сержант. Ужасен съм… не е тая приказката… изумен съм от талантите ти. Навъртай се наоколо и съвсем скоро ще ти набавим мат’рялите.

Сержантът отдаде чест и излезе.

Килгър изгледа втренчено гърба му и въздъхна дълбоко.

Вечерната проверка слиса затворниците. След като воят на сирената ги беше събрал и ги бяха преброили, сега стояха, гледаха струпаната наблизо висока пет метра камара пластмасови кашони и се питаха каква ли нова таанска подлост вещаят.

Лагерен комендант Дерзин прие преброяването от полковник Вирунга и обяви, че ще направи съобщение. То беше кратко и смайващо.

— Затворници, таанците намират работата ви за похвална.

Мамка му, помисли си Стен. По-добре да засилим саботажната програма.

— Като награда разреших да ви бъдат раздадени пакетите „Затворническа помощ“. Това е. Полковник Вирунга, поемете грижата за хората си.

Вирунга отдаде чест като замаян.

Затворниците бяха не по-малко слисани.

— Изобщо не знаех, че има пакети — измърмори някой.

Стен знаеше за какво става дума. Преди време един мекосърдечен лагерен офицер — когото моментално прехвърлиха в бойна част — беше разрешил пакетите.

„Затворническа помощ“ беше неутрално общество, ръководено от видимо неутралния Манаби. Целта му беше да гарантира на военнопленниците от двете воюващи страни известни права, известен ред за апелации и преди всичко подкрепа. Таанците пренебрегваха първите две цели на обществото, но насърчаваха третата. Стен се питаше дали милозливите дребни възрастни дами — тъкмо така си ги представяше — изобщо си дават сметка, че шалчетата, плетените ръкавици и вкусотиите в пакетите почти никога не стигат до затворниците, за които са предназначени. Ако пакетите не биваха отклонявани директно към самата таанска продоволствена система, надзирателите свършваха необходимото, за да не стигнат никога до затворниците. Единственият пакет, който Стен беше успял да зърне, беше претършуван внимателно още много преди да пристигне в затвора.

— Храна — прошепна някой.

Строят се люшна леко напред.

Вирунга се окопити броени секунди, преди редиците да се превърнат в неукротима лавина за докопване до храна.

— Мирно!

Военната дисциплина взе връх — поне за момент.

— Трима доброволци… да разпределят… пакетите. Кристата… Килгър… Хорацио!

Мирянин Кристата измърмори нещо, но очевидно прецени, че подобна задача е допустима, и пристъпи напред, последван от Стен и Алекс.

— Сър — обади се Стен, — моля за разрешение, но…

Вирунга го прекъсна.

— А, да. Значи друг. Старшина Изби!

Продоволственият специалист се заклатушка на патериците си към Вирунга. Във време, когато много малко рани бяха неизлечими, Изби беше с един крак. Това, че беше загубил другия поради лекарска небрежност, беше едно от зверствата на сметката на таанците. Можеше да се оправдае като извинимо недоглеждане във военно време. Но не би могло да има никакво оправдание за пропуска да му бъде предоставен нов. Единствените военновременни съдебни процеси, на които разчитаха таанците, се ръководеха от тях.

— Останалите — свободни сте! Раздаване на пакетите — след два часа.

Строят се разтури, но нито един затворник не напусна двора. Възнамеряваха да проследят — съвсем отблизо — разпределението на пакетите, въпреки че и тримата „доброволци“ се ползваха по-малко или повече с доверието на затворниците.

Стен погледна Алекс и той му кимна: щеше да поговори с полковник Вирунга и да му съобщи твърде интересната информация, която бяха узнали по време на обучението си в „Богомолка“, преди да попаднат в таански плен. Ако тази информация все още беше актуална, пакетите „Затворническа помощ“ можеха да се окажат твърде полезни.

Обнадежден по отношение на неизтребимостта на доносничеството, Стен отдаде чест на Вирунга и се отдалечи с бързи крачки. Наистина имаше друга работа.

Двамата надзиратели му изръмжаха и Стен запази необходимата дистанция. Те отключиха вратата на килията и отново изръмжаха. Миг по-късно Сен Клер излезе навън, присвила очи срещу светлината — излезе, без да залитне или да се препъне. През едномесечната й изолация раните й почти бяха заздравели. Беше още по-мършава отпреди — намалените наполовина порцион и вода си бяха свършили работата, — но Стен забеляза, че със сигурност е поддържала някакъв режим от упражнения в тесния карцер.

— Следващия път — изсъска таанецът — ще е по-лошо.

— Няма да има следващ път — отвърна Сен Клер.

Надзирателят я блъсна по коридора и тръшна вратата на килията.

Сен Клер спря пред Стен.

— О, комисията по посрещането!

— Можеш да го наречеш и така — отговори Стен.

— Какво става по широкия свят?

— Нищо особено, за което да си струва да говорим.

— Значи войната не е свършила. Между впрочем, пожарникар, защо не се обръщаш към мен по чин?

— Виноват, капитане.

— Карай да върви. До гуша ми е дошло от шибани надзиратели. Благодаря за посрещането. Сега искам да разбера дали климатикът все още работи.

Бяха се озовали в безлюдна част на коридора.

— Първо трябва да поговорим за нещо — каза Стен.

— Давай.