— Опитахте се да се измъкнете соло. Истински каубойски ход.
— Е, и?
— Повече не. Всеки опит за бягство трябва да бъде регистриран и одобрен от комитета.
— Не и мой — отсече Сен Клер. — Комитетите само оплескват всичко. Комитетите забъркват войни. Предпочитам собствената си компания.
— Това не е дискусия, капитане. Това е заповед.
Сен Клер се подпря на стената.
— Ти ли си Големият X?
— Улучихте.
— Приятно ми е да се запознаем. Но както вече казах…
— Чуйте ме, капитане. И много внимателно. Изобщо не ми пука дали искате да направите опит да избягате сама. Всеки, който успее да се измъкне от този ковчег, ще получи благословията ми. Но аз трябва да го знам и да го одобря… преди това.
Сен Клер направи шест дълбоки вдишвания, преди да отговори. И се усмихна.
— Отново поднасям извиненията си. Ще спазя разпорежданията. Разбира се. Всичко, което пожелаете ти и твоят комитет.
— Отлично, капитан Сен Клер. Но мисля, че ми хвърляте прах в очите. Това е заповед. И ще я спазвате!
— А ако не?
Стен отговори съвсем тихо:
— Ако не — ще те убия.
Изразът на Сен Клер остана невъзмутим.
— Още нещо, капитане. За да ви спестя грижите, ви назначавам за мой главен муфтаджия.
— Муфтаджия? Не съм запозната с тази терминология.
— Крадец.
Сен Клер настръхна.
— Аз съм комарджия. Не съм шибан взломаджия!
— Не виждам особена разлика.
Сен Клер отново превъзмогна гнева си.
— Имали още нещо, пожарникар?
— В момента не.
— В такъв случай си свободен!
Стен застана мирно и отдаде чест.
Сен Клер го изчака да завие зад ъгъла, след което си позволи лукса да даде безмълвен израз на яростта си. Накрая възвърна невъзмутимия си израз и тръгна да вземе безкрайно дълго отлагания душ.
На двора бяха пристъпили към разпределянето на пратките „Затворническа помощ“. Стен забеляза, че при отварянето на всяко кашонче Алекс изважда едно-две пакетчета и незабележимо ги отделя встрани. Добре. След това видя подпрения на една от полурухналите колони най-възрастен административен офицер на Империята — приличаше на дядо му, когото Стен изобщо не беше виждал. Държеше малко пакетче, в което Стен предположи, че има бисквити, и друго малко пакетче с плодове. Част от полагаемото му се от провизиите. Мъжът плачеше.
Стен се потресе.
Крайно време беше всички да се приберат у дома.
15.
Големият X демонстрираше мускули.
Чрез доносниците си Стен разположи контрольорите — нежелаещи да сътрудничат затворници, на които бяха раздадени импровизирани измервателни инструменти и им беше казано да измерват всичко. Стен се опитваше да открие с какво трябва да работи и откъде да започне. След като липсваха планове, които да открие или да открадне, реши да изработи свои собствени.
Нарядите докладваха. Зала A с размери толкова метра широчина, толкова и толкова дължина и височина. Съседните помещения бяха B метра широки, дълги и високи. Самото крило беше C метра широко, дълго и високо. И нито една от цифрите не съответстваше в мозъка на Стен. Изпитваше отчаяно желание Алекс и екипът му да действат малко по-бързо с компютъра. Ама че проклетия! По всяка вероятност нямаше да се получи нищо.
Стен блъсна настрана хартийките, на които разчиташе. По-късно щеше да се занимава с тях. Междувременно, което означаваше утре, беше в работна група.
Работната група беше под командването на първия от таанските куизлинги.
Главен сержантски офицер Риналди Ернандес наричаше всеки „приятелю мой“ — освен таанските надзиратели, към които се обръщаше с подчертано угоднически поклон и „достопочтени господа“.
— Приятели мои — каза той. — Хайде сега. Вдигнете едновременно. Можем да го направим.
„Правенето“ представляваше пренасянето на ръце на огромен генератор — за това беше нужна маклийнова шейна — и натоварването му на един транспортен кораб.
— Изобщо не се опитвате, приятели, мои — продължи той. — Разочарован съм, че ще се наложи да докладвам на нашия командващ, след като се приберем. Не забравяйте, че ни се предоставя солиден порцион, за да свършим солидна работа.
Стен измърмори с останалите двайсетина души и генераторът бавно заскърца по рампата към мястото си. И той като останалите от работната група ненавиждаше Ернандес. Внезапно осъзна, че независимо от постоянните заплахи Ернандес нито веднъж не беше докладвал за никого от работните групи, за които отговаряше.
Любопитно.
След като най-после натовариха генератора, затворниците се тръшнаха изтощени на земята. Ернандес крачеше между тях, потупваше ги, подхвърляше шегички и пренебрегваше измърморените по негов адрес обиди.
— Не беше лошо, приятели мои. Хайде. Смяната току-що започва. Хайде. Трябва да покажем на своите достопочтени господари, че сме не по-малко достойни от тях.
Затворниците запъшкаха и се надигнаха. Следващата задача беше по-лека: товарене на сандъци на друг отлитащ кораб.
Стен си даде сметка, че отделя по-малко време за наблюдение на Ернандес, отколкото за наблюдение на космодрум „Пустош“. На кой от корабите би могъл да се промъкне незабелязано? Кой за къде отлиташе? Какви охранителни мерки се предприемаха след натоварване на кораба?
Помъкна един сандък нагоре по рампата. Ернандес се беше изправил до вратата на товарното отделение, облечен в типичния си торбест свръхразмерен комбинезон.
— Стягай кръста по-чевръсто — затананика той, — приятелю мой. Да го натоварим и да отлита към други светове.
Явно беше предател. Но не беше ли прекалено явен за агент?
— Военни части мръзнат на един арктически свят — продължи Ернандес. — Трябва да направим всичко възможно, за да получат необходимото.
Стен го изгледа навъсено и го подмина — креташе в мравешката редица, която се точеше към корабния трюм. Накрая стовари сандъка и прочете залепения отстрани надпис: „Униформи, тропически, работни дрехи“.
Светкавично обходи с поглед надписите върху съседните сандъци: „Възстановително оборудване, Е- нормална околна среда (ниско калорична)“; „Порциони, товарни животни (не за таанска консумация)“; „Риалити: медицински, образователни, предотвратяване на социални заболявания“; „Риалити: възпитателни: какво да правим, когато близкият ни напусне“; „Спори, семена, адпинеум, за предоставяне на командващи офицери и нагоре“.
