ако наистина беше печено момиче, щеше да види малка част от тях. Надали.
Килгър огледа подробно склада с бинокъла и процеди през зъби:
— Тия са бая консервативни. В тоз’ склад има повече копои, отколкото мухи по някой шибан кембъл.
Случваха се и други любопитни нещица. На около половин километър от склада кацна кораб. Стен го идентифицира като стандартен брониран транспортьор, само че с много нестандартна охрана. Корабът застана на напълно открита част от пистата. Около него имаше три, не, четири кордона охрана във военни униформи, като всеки охраняваше периметъра си. Монтирани върху преносими кули в периферията на полето прожектори шареха из мрака между кордоните.
— Тоз кораб го товарят — прошепна Килгър. — Хамали в цивилни дрешки.
Подаде бинокъла на Стен, който погледна и кимна.
— Единственото цивилно в тях е, че не маршируват в крачка.
Впечатляващо. Очевидно в склада не само се съхраняваше нещо изключително ценно, което го правеше крайно любопитен за имперското разузнаване, но и корабът се зареждаше от войници в тъмна доба. Стен изпита непреодолимо желание да открехне някой от необозначените сандъци. Товареха ги много старателно, забеляза той, сякаш бяха пълни с чуплива стока.
Като мърмореше под нос, Килгър измъкна от ботуша си мултифункционален компютър и зачатка по клавишите. Стен се съсредоточи върху склада и задейства уменията си за бързо осмисляне на ситуацията, придобити в „Богомолка“.
Можем ли да се промъкнем вътре? Не и ако някой не извади шапка-невидимка. Можем ли да влезем през покрива? Трябва да сме по-чевръсти от оная Четуиндовата. Малко вероятно. Да минем отдолу? Нямаме време да се правим на къртици — със скоростта, с която действат, до сутринта корабът ще е натоварен. Ами ако просто влезем направо? Като се представим за инспектори? За висши офицери? И двете не стават. Не че не можем да се измъкнем, ако ни разкрият — но не ми се иска някой да разбере, че сме били тук. Да се включим в товаренето? Не. Групи от по десет души. Дори таанските подофицери ще забележат, ако товарачите са повече на брой от пръстите на двете ръце.
— Мисля, че можем го направи, шефе — обади се Килгър. — Направих замервания на стражите. Имат паузи. А и прожекторите им не вършеят както трябва.
Стен се втренчи в абсолютно пустото пространство между сградата, до която се спотайваха, и кораба и преглътна от страх.
— Направи хореографията, господин Килгър!
След пет минути Алекс изсумтя:
— Три… две… едно… нула!
И двамата — облечени в черно — се отправиха към кораба.
— Шестнайсе… седемнайсе… легни, шефе! Едно, две, три, четри, пет… стани! Двайсе крачки… легни!
Двамата се сляха с пистата. Лъчът на прожектора пролази съвсем близо до тях.
— Единайсе, дванайсе, давай! Три, чет’ри, пет… шест — на място!
Единствената музика, която отмерваше „танца“ им, докато пресичаха полето, беше тежкото им дишане.
— Плъзгачът, шефе, Право към него и мязай на амортисьор. Две, едно, давай, момче!
Стен се залепи до един огромен, омазан с масло плъзгач и се запита дали наистина прилича на олеоподпора.
— Ей на — ръмжеше Алекс в ухото му, — ако съм прав, скоро ще прекосим мостчето. Зад и под рампата са сложили пазач. Май на момчето не му харесва, кат’ му светне прожекторът в очите. Зат’ва стъпай лекичко, Стен. Не щем трополенето на копитата ти да го стресне, нали?
— Ами ако има пазач и в кораба?
— Ще му кажем, че сме тръгнали по курви, и ще офейкаме ухилени. Три… две… давай!
Тичането на пръсти по нанагорното на рампата изискваше доста усилия.
Влязоха в кораба. Килгър извади късмет — вътре нямаше охрана.
Стен вдигна ръце с дланите нагоре — и сега какво? Килгър сви рамене, забеляза една дъска за закрепяне на заповеди и я грабна. Придаде си загрижен вид и махна с ръка да влязат навътре в кораба.
Всъщност това си беше по-скоро шегичка между тях — никой не се меси на човек, който има загрижен вид и носи дъска за заповеди вместо истинска маскировка. И двамата отлично знаеха, че нито един достоен да носи махмурлука си член на екипаж не би се качил на борда преди третото изсвирване на сирената след последното извикване. Коридорите пустееха. Като се изключеше някакво хлопане, вероятно от кухненското отделение, и нечие пиянско хъркане от спалното помещение, не се чуваше нищо.
Стен забеляза, че корабът е много, много чист — беше наскоро пребоядисан. Или го командваше някой натегач, или очакваха високопоставени пасажери.
Намериха стълбите, водещи към багажното отделение и се спуснаха по тях. Багажното беше пълно малко над половината. Началникът по товаренето и заместниците му крещяха заповеди към помъкналите товарите войници къде какво да сложат и ругатни защо го слагат не където трябва.
Двамата спряха до няколко струпани близо до входа на багажното сандъка и Стен отвори един.
Вътре имаше посуда, и то скъпа посуда с гравирания герб на Съвета на Таан. Стен отвори следващия.
В шестия откриха ключа към загадката. Съдържаше церемониални мантии, изработени от материал, който нито един таанец не беше виждал от години. Вляво на гърдите на всяка мантия беше избродиран в златно и сребърно малък триглав дракон. Килгър се опули и запляска с ръце беззвучно.
Затвориха сандъка и се върнаха по пътя, по който бяха дошли, като танцуваха па-дьо-дьо покрай прожекторите и охраната.
И на двамата не им беше нужен кратък курс по хералдика, за да разберат какъв е този триглав дракон. Поданиците на Кормартен бяха прочути с това, че носят тази емблема навсякъде, където ги отведе тяхната непреклонност, и я слагат на всичко, включително, твърдяха някои, на тоалетната хартия.
Така че, както предполагаше Стен, Феерле изобщо нямаше намерение да ходи на Арброут или другите споменавани системи. Но той или някой от другите големци от Съвета наистина предприемаше голяма обиколка. И Стен си помисли, че Императорът вероятно би проявил бегъл интерес какъв ще е
44.
Вечният император наистина прояви интерес.
Само че не беше сигурен какво точно да предприеме, след като разполагаше с данните за скитанията на лорд Феерле. Всъщност, коригира сам себе си той, много добре знаеше какво да направи. Проблемът беше как да го направи.
По дяволите, колко му липсваше Махони! Ако дъртият пич все още беше началник на разузнавателния корпус, щеше да е достатъчно само да му намекне по-сериозно. Но настоящият шеф на разузнаването се случи порядъчно праволинеен. Което означаваше прекалено етичен, за да бъде добър шпионин. Мамка му, изруга Императорът. Защо ми беше да повишавам Махони?
Пръстите на Вечния император посегнаха към бутилката стрегг. Поколеба се, след което посегна към сместа, която наричаше скоч. Нужна беше малко интелигентност, не само сляп инстинкт.
Ликвидирането на друг владетел беше приемливо само на книга — в историческите романи. А дори и в тях за предпочитане беше прекият ръкопашен двубой, помисли си мрачно Императорът. Ако Ханк Ду лично беше натрошил Бекет с първия попаднал му подръка боздуган, вместо да се лигави с някакъв си съд, пресата щеше да се отнесе по-благосклонно към него.
Не че някой политик имаше морални скрупули по отношение на покушенията. Нервираше ги мисълта, че човекът от срещуположната страна на масата за преговори може да вземе нещата прекалено лично. Убийството на милиони беше едно, но да ликвидираш някой от собствената си класа? Класата на шефовете?
