Отмъщението на прокълнатите

разрушители, роботизирани разузнавателни кораби, тактически съдове и доста на брой съпровождащи кораби.

„Форез“ нападна Империята с един крайцер и седемнайсет разрушителя.

Младши лейтенант Гилмър смяташе себе си за умен мъж.

Предците му бяха служили в имперската армия поколения наред. Военната служба беше задължителна за всеки представител на фамилията Гилмър. Младши лейтенант Гилмър беше израснал със съзнанието, че рано или късно ще трябва да постъпи в армията и да има вземане-даване с хора, които по всяка вероятност бяха злонамерени. Но единствената алтернатива беше лишаване от наследство, много по-непривлекателна съдба.

Надяваше се поне, уви, напразно, войната с гадните таанци да приключи, преди крехкото му розово телце да достигне пълнолетие. Без късмет.

Гилмър постъпи във войската.

Но той имаше план, с който не само щеше да накара своите донякъде подозрителни по-възрастни роднини да разберат, че Гилмър спазва традицията, но да запази и въпросното си розово телце невредимо.

И постъпи в авангардните части.

Неговите колеги в академията изпитваха страхопочитание — никога не бяха очаквали от Гилмър да стане луда глава. Обаче в авангарда? На най-предни позиции? В очакване врагът да ги връхлети на пълна скорост? На пръв поглед авангардните кораби бяха по-опасни дори от тактическите.

Да летиш в тях си беше живо самоубийство.

Възхищението им го дразнеше — както го дразнеше и предишното им вежливо презрение — и той тайно злорадстваше.

Един ден през първата година в академията го изпратиха да напише материал и той се възползва да направи някои проучвания: в търсене на правилния избор. Откри, че пикиращите кораби наистина са най- отпред. Но за разлика от тактическите, предназначени за стрелба и пикиране, те само пикират. Направи статистически анализ на понесените загуби, като стигна назад в историята чак до Мьолеровите войни. Изключително любопитно: по-малко от два процента. По-малко дори отколкото при транспортьорите. Дотук с кадетската мъдрост. И повечето от загубите, откри той, след като прегледа огромен брой фишове за причините на инцидентите, бяха поради некадърен пилотаж.

Гилмър стана превъзходен космически пилот. По това нямаше две мнения.

И после потегли на война.

Пикиращият му кораб не беше приятно местенце. Дванайсетимата членове на екипажа мразеха Гилмър и в червата — не че имаше някаква конкретна причина за ненавистта им. Той командваше кораба безупречно. Повишенията и наказанията бяха заслужени и в съответствие с правилниците. Но нещо не беше наред.

Гилмър не остана доволен, когато прикрепиха пикиращия му кораб към една флотилия, определена да участва в нападението на Пионерските сектори. До този момент успяваше да остане встрани от опасностите. На няколко пъти беше изпращал съобщения за таански кораби, опитващи се да извършат самостоятелни набези срещу Империята, което би трябвало да му спечели един или два почетни медала, за да осъществи в цивилния живот заплануваната от него кариера на риалити продуцент.

При това разбираше, че Империята печели войната.

Още няколко седмици и всичко щеше да свърши. Той планираше корабът му да се оттегли на редовен тримесечен основен ремонт и по този начин да се спаси от окончателното сражение за Хийт.

Тъкмо затова умникът Гилмър не остана доволен, когато единият от екраните проблесна и на него се видя приближаващ се с пълна скорост единичен сигнал.

Гилмър увеличи мащаба, като превключи на сензор на разстояние няколко светлинни години, и онемя от ужас при гледката на връхлитащото го чудовищно туловище на „Форез“. Не беше илюзия, увери го втори екран. Орбитата на „Форез“ наистина беше на по-малко от една светлинна минута разстояние!

Комуникационният екип вече предаваше съобщението. Гилмър включи на пълна скорост, програмира произволна траектория за измъкване и се огледа какво друго да направи. Светкавично нареди да отворят една от амбразурите и изстреля напосоки две ракети.

Четирите ракети, с които беше въоръжен пикетьорът, бяха почти безполезни. Бяха по-къси от метър единични сигнални ракети. На теория бяха предназначени да се изстрелват срещу вражески пикиращ или дори тактически кораб, за да му попречат да засмуче беззащитния съд. На практика вършеха работа единствено като занимание на екипажа в миговете преди гибелта му, която беше допуснал поради некадърност.

Гилмър захапа кокалчетата си в очакване да осъществи по възможно най-глупашкия начин поредната семейна традиция: да загине в сражение.

Но не се случи нищо такова.

Нито един от таанските кораби не изстреля ракета срещу него, нито пък се приближи до него.

Гилмър осъзна, че е не само превъзходен пилот, но и изключителен тактик. За миг дори се замисли дали след войната да не остане в армията. Не, спря се навреме той. Не ставай нахален. Грабвай големия медал, който ще ти дадат, и бъди доволен.

Наистина получи медал. При това огромен.

Пикиращият кораб оцеля поради една-единствена причина: лейди Атаго държеше Империята да разбере, че я напада и да се изправи насреща й. Може би пикиращото корабче вдигна тревога малко по-рано, отколкото би й се искало, но нито едно сражение не протича абсолютно по план.

Тя дори не забеляза, когато една от ракетите на корабчето улучи „Форез“.

Един младши офицер по контрола на авариите забеляза на един от екраните съобщение за попадение близо до кърмата на кораба. Беше увредена външната обвивка и в кухината между двете облицовки беше попаднал непознат предмет и беше експлодирал. Офицерът по контрола на авариите защрака по клавишите, изпълни преградната зона с противопожарен ретардант, нареди евакуация от склада в съседство на поразената зона и също го запълни с ретардант.

Учуди се какво ги е ударило, след което насочи вниманието си към другите екрани.

Махони крачеше из стоманения център.

Беше ядосан.

Отново погледна екрана. Страхотно, помисли си. Значи някакъв си шибан таанец в някакъв нов тип линеен фургон се опитва да отбележи точка, преди да сме го прогонили. Колко благородно, мина му през ума. Никой не му беше казал, че така се води модерна война. Само те чакат да се появиш и откриват картечен огън срещу теб.

Жалко, че обикновено изтрепват хора, които не искат да стават герои. Пълна гадория, помисли си той, и нареди придвижването на цели флотилии срещу обречения кораб. Може би част от гнева му, мина му насмешлива мисъл, се дължеше на това, че дълбоко в себе си бе убеден, че отбелязването на точки е по- добър начин на воюване от касапниците.

Един техник изкрещя и Махони се извърна рязко.

— Кой те е учил да докладваш, по дяволите?

И зина, загледан в екрана, пред който седеше техникът.

От монитора го гледаше лейди Атаго.

— Какво е това, по дяволите?

— Излъчва се по всички канали от този приближаващ се таански кораб. Това е снимка. Никакъв звук. Никакво видео.

— Свети Кий-рист — изруга Махони. — Комуникационна връзка. Незабавно. Секретен канал до Първичен. Код „Рентгенов лъч“.

Кодът щеше да изпрати съобщението директно на Вечния император.

В старателно обмисления от него капан на Периферните светове се бяха хванали не само вълчетата —