метежниците, като дори предвождаха залавянето на доскорошните си офицери. Полицейските управления бяха изпепелени, а побягналите презглава ченгета бяха преследвани и смилани на кайма с юмруци и ритници. Пребиваха до смърт с камъни пощальоните, докато разнасяха пощата. Измъкваха кондукторите от влаковете и ги провесваха по уличните лампи, след което ги запалваха и те надаваха писъци и се мятаха като живи чучела. Много от членовете на Върховния таански съвет се изпокриха по домовете си и засипваха главите си с пепел от срам и разкаяние, без дори да повдигнат пръст за самозащита или да им мине през ума да поискат помощ, докато побеснелите им съграждани избиваха най-напред телохранителите им, след това прислугата, след това семействата им и накрая самите тях.
След като не остана нито един властник за утрепване, тълпите нападнаха търговците — повечето се бяха усетили да избягат навреме; плячкосваха складове и магазини, разграбваха супермаркети и унищожаваха всичко, което не можеха да отмъкнат. Огромни стълбове пушек и бушуващи пламъци изригнаха над Хийт, сякаш планетата се беше върнала във вулканичната ера.
Единствено Шабоя — и „Котън Клъб“ — останаха встрани от погромите. Стен и Алекс бяха създали отлична организация. При всяко нахлуване на тълпата в квартала на порока техните агенти я повличаха нанякъде с крясъци и обещания за по-лесни и по-достойни жертви. Подкрепяни от Сен Клер и Л’н, двамата следяха изстъпленията от покрива на нощния клуб. Огромната комуникационна уредба, която бяха вкарали контрабанда в клуба, постоянно ги държеше в течение за случващото се, благодарение на съобщенията на агентите за залавянето на всяка следваща жертва. Хийт се превръщаше във все по-лесна плячка за предстоящата имперска инвазия.
Метежите вече бяха бушували цели две седмици, преди Махони да преодолее последната таанска съпротива. Стен и Алекс получиха съобщението на обяд. Неочаквано цялата радиобърборилня беше пометена от широковълновото излъчване на Махони. Двамата със Стен предварително се бяха разбрали, че нямат време да си играят на криеница с поредица от заглушени предавания. Махони прецени, че един мощен всепланетен рев е достатъчно прикритие.
— В този момент — беше заявил той — изобщо няма да ми пука кой ще знае, че пристигам. А ако изрева достатъчно мощно, таанците така ще се изпонасерат, че изобщо няма да им дойде на акъла с кого разговарям. Така. Щом ти подам думата, задействай операцията.
— Как ще я наречем? — попита Стен.
— Отде да знам. Какво ще кажеш за „Черната котка“?
— Не е ли на кутсуз?
Махони му подари една вълча усмивка.
— За мъртъвците. Дето ще ги вкараме в гроба.
Щом уредбата млъкна, двамата с Алекс скочиха. Изминаха няколко мъчителни секунди. Накрая съобщението започна:
— Институт „Черна котка“. Повтарям. Институт „Черна котка“…
— Чувам те — реагира светкавично Стен и сигналът прекъсна насред съобщението.
Той се извърна към тричленния си екип. Гледаха го опулени, без да могат да повярват, че най-после настъпва краят на всичко, което бяха преживели. Не сваляха очи от него — дори Алекс — в очакване да проговори. Стен потърси в мозъка си нещо исторически значимо, нещо, което би изрекъл някой адмирал. Но в същия момент предпочете да не се прави на адмирал. Майната й на историята!
— Всеки знае какво да прави — отсече той.
И тримата моментално пристъпиха към действие.
Сен Клер и Л’н трябваше незабавно да уведомят основните агенти. Алекс трябваше да каже на Четуинд да си размърда задника в Колдиез и после да чака в готовност.
Стен щеше да се погрижи за самия Пастур. Набра кода, нагласи брояча на предавателя на излъчващ сигнал и натисна бутона, който да предаде съобщението.
Главният телохранител Лимей намери Пастур да се занимава кротко в градината си. Ръцете му потрепваха, докато връчваше шифрованото послание на шефа си. Лимей нямаше никаква представа какво пише в него, но му беше наредено да поддържа двайсет и четири часово дежурство при комуникационната станция в мазето. Трябваше незабавно да уведомява Пастур за всяко пристигнало съобщение. Беше се провалил. Лимей беше най-преданият помощник на Пастур и през последните две седмици беше преживял ужасяващи страхове за своя шеф. Странно, че тълпата така и не се приближи до вратата на Пастур, тъй че страховете му бяха напразни. Но въпреки всичко беше безкрайно изтощен и заспа по време на дежурство. Съобщението беше пристигнало, без да го забележи — от колко време, не знаеше. Беше категорично убеден, че заради този свой пропуск трябва да бъде наказан със смърт, ако Пастур реши да го накаже. Фактът, че един новоназначен телохранител бе насочил вниманието му към съобщението, правеше престъплението му още по-тежко. Следователно трябваше да умре два пъти, Това, че според Лимей новият телохранител беше хитрец и негодник, не променяше нищо.
Разказа всичко подробно на Пастур, без да се оправдава — очакваше най-тежкото наказание. Но си даде сметка, че полковникът не му обръща никакво внимание. Пастур прочете съобщението за четвърти път. Лицето му беше пребледняло, а тялото му сякаш се беше парализирало. Никакви усилия на волята не бяха в състояние да му помогнат да запази самообладание. Пастур трябваше да се отправи към Колдиез възможно най-бързо. Там заедно с най-доверените си помощници трябваше да удържи положението и да направи всичко възможно да не пострада нито един затворник, докато очакват имперците да кацнат. Накрая Пастур трябваше да капитулира от името на своя народ. За момент си помисли, че би предпочел смъртта пред онова, което предстои да се случи. След това си спомни за лейди Атаго и какво бе донесла нейната смърт. Окопити се и издаде заповедите си на Лимей.
Старши подофицер Скор имаше честта да е първата участничка в имперска нападателна сила, влязла в контакт с таански селянин. Транспортьорът на Скор беше част от авангарда на Първа гвардейска флота, кацнала в покрайнините на Хийт.
Нейният лейтенант предпочете приятна мека зелена ливада. Старши подофицер Скор първа от всички имперци стъпи на таанска земя. Спусна се по подвижната стълбичка с късите си мускулести крака, с готов за стрелба уилигън; шареше с очи да открие някакъв признак за неприятелска съпротива.
— Махни се от цвеклото ми! — изръмжа дрезгав глас. Старши подофицерът се завъртя, прилепила пръст върху спусъка, И зяпна от учудване. Видя пред себе си дребна набита фигурка, облечена в грубите бледо зеленикаво-кафеникави дрехи на таански селянин. Розовите му пипала се мятаха гневно пред онова, което според Скор беше лицето му. Селянинът размахваше заплашително мотика срещу слисаната имперка. Беше покрит с козина и имаше огромни ръце, които завършваха с яки твърди нокти.
— Какво рече, по дяволите? — успя само да промълви Скор.
— Не богохулствай в мое присъствие — сряза я мирянин Кристата. — Всевишният не понася ругатни!
— С-с-съжалявам — заекна Скор. — Но какво…
При появата на още „селяни“ млъкна от изумление. Трима от тях, облечени все в същите бледо зеленикаво-кафеникави дрехи, очевидно бяха имперци. Останалите бяха таанци. Миролюбиви таанци. Стен първо щеше да се изуми, а след това не по-малко да се развесели от нещата, които Кристата беше осъществил съобразно плана си. Мирянинът не само беше успял да избяга, но дори беше покръстил цяло таванско селище.
— Ще се махнеш ли от цвеклото ми, или ще трябва да се оплача на началниците ти? — изсумтя Кристата.
Единственото, което успя да изломоти все по-слисаната Скор, беше:
— Ти не знаеш ли, че бушува война?
Кристата се навъси, не особено впечатлен.
— Войната — като правителствата — е за нисшите чинове. И двете са скверни. Ние, които се къпем в благоволението на Всевишния, не се забъркваме в подобни светски дела.
Останалите селяни замърмориха в знак на съгласие, като за по-голяма убедителност размахваха мотиките. Скор само се пулеше, потеше се и пелтечеше. На Кристата му дожаля за нея. Свали мотиката и се приближи.
