— Изглеждаш много уморена — каза съчувствено той. — Може би този скромен последовател на Всевишния би могъл да ти помогне да свалиш бремето от своя дух.
И Кристата се зае да привлече старши подофицер Скор от Първа имперска гвардия в своето паство.
Вихман винаги беше изпитвал подозрение към неочакваното заболяване на Пастур и решението му да ограничи обществените си задължения. Съобщенията за нарастващия интерес на Пастур към Колдиез увеличиха подозренията му допълнително. Така че когато младият безочлив бодигард, когото внедри в охраната на Пастур, дотърча при него с новината за мистериозното съобщение и неочакваното заминаване на полковника и неговата свита към манастира, не му беше кой знае колко трудно да се досети, че Пастур възнамерява да постави под своя закрила затворниците в Колдиез. Но с каква цел? Каква очакваше да спечели Пастур?
Когато и следващото блокче от пъзела попадна на мястото си, Вихман се изпълни с негодувание. Пастур беше предател. И възнамеряваше да се възползва от затворниците като разменна монета, за да гарантира бъдещето си като лакей на Императора.
Но какво би могъл да направи той, Вихман? Лейди Атаго, последният герой на Таан, беше паднала. За момент Вихман си представи Атаго да размахва пръст пред лицето му. И наметна мислено мантията на героинята върху плещите си. Да, той щеше да поеме нейния меч. И даде обет, че преди да умре, в Колдиез няма да остане нито един жив затворник.
Старши капитан (от разузнаването) Ло Прек се шмугна в полуразрушената сграда в подножието на Колдиез. На рамото му висеше автоматична пушка. На колана му беше закачен дажбен пакет. Напъна хилавото си телце, за да отвори увисналата на халтавите панти врата, преграждаща вестибюла към стълбището, което се изкачваше до втория етаж. Вратата поддаде с остър писък, от който сърцето му едва не изхвръкна.
Ло Прек изчака — поемаше дъх едва-едва, — докато пулсът му се успокои и докато възвърне самообладанието си. След това запристъпва нагоре по стъпалата. На последния етаж видя в стената зейнала дупка — там явно бе имало прозорец. Оттук чудесно се виждаше централният вход на Колдиез и тясната калдъръмена уличка, която извиваше нагоре по хълма към древната катедрала.
Ло Прек си разчисти едно местенце и се настани да чака.
Това, че чакането щеше да продължи дълго, не го притесняваше. Тъкмо търпението му бе позволило да проследи убиеца на брат си в продължение на много години и на милиони мили, за да дойде сегашният момент. Знаеше, че финалът вече е близо. Беше подкрепил основанията на Вихман с още един факт. Ако действително предстоеше окончателна битка за Колдиез, Стен със сигурност щеше да участва в нея.
А Ло Прек щеше да изчака.
Зареди оръжието си и се нагласи за дългото дебнене.
55.
Оцеляването на Колдиез — както и на стотиците ВИП интернирани и военнопленници зад стените му — вероятно се дължеше на факта, че подполковник Вирунга беше по̀ музикант, отколкото беше признал на Стен.
Когато младият Вирунга се запали по духовите инструменти до такава степен, че родителите му с неохота платиха астрономическа сума за доставката — от Земята — на някакъв архаичен инструмент, наречен саксофон, той се превърна в нещо като бунтар. По онова време музиката беше скована в трийсет и девет тонова структура и всяка музикална композиция задължително се състоеше от две части. Част първа започваше с определен брой ноти, които се повтаряха в разнообразни мотиви, и завършваше в различна тоналност. Част втора минаваше през нови тоналности, за да завърши най-накрая в първата.
Н’раняйците обичаха да се спускат от своите дървета, да се събират по горските поляни и да слушат тези произведения. За връстниците на Вирунга тази музика беше досадна, досадна, досадна и те създаваха нови форми, в които не само се сменяха тоналностите, но и всеки музикант си позволяваше безкрайни индивидуални импровизации, както намереше за подходящо. Наричаха забранената музика и’з и се събираха тайно на малки полянки, за да я изпълняват.
Вирунга, който обожаваше импровизациите, изпадна в беда, когато сонатата на Стен в тоналността на свободата за солист без акомпанимент зазвуча съвсем фалшиво.
Първата част започна в мазетата под Колдиез. Обгорелите в сраженията затворници разпечатаха отдавна забравените в зимниците оръжия и обучиха онези, които все още бяха с мозъка си и в добро здраве, да ги използват.
Вирунга с неохота се съгласи Краулшавн и Соренсен да подготвят азимутни карти и скици за радиуса на действие за неговата артилерия, която щеше да бъде използвана съвсем скоро. Самият той прекара часове наред насаме с Дерзин и Авренти — обсъждаха неминуемо предстоящото и неизбежното. Авренти, вечният професионалист, не се притесняваше особено, че по всяка вероятност в най-скоро време ще му се наложи да служи на нови господари. А все по-честото появяване на лорд Пастур в затвора облекчи Дерзин при вземане на решението да се предаде. Проблем беше Генрик. И шепата некорумпирани таански надзиратели, все негови последователи. Но и това не беше кой знае какъв проблем, мислеше си Вирунга. Неговите въоръжени затворници, плюс новопосветените — в превод: безчестни или уплашени — надзиратели на Четуинд щяха да успеят да се справят с тях.
Първата част завърши според очакванията с тътена на имперските кораби над главите им. В момента се осъществяваше приземяването. След няколко минути сирените завиха за извънредна проверка, като с това поставиха началото на втората част. Затворниците се строиха — влачеха се лениво въпреки крясъците на надзирателите. Вирунга се зае с преброяването. Отговорниците докладваха, че всички затворници са налице. Един бдителен таанец тъкмо щеше да се разкрещи от ярост, забелязал зейналите в строя дупки, но не можа да издаде нито звук, понеже усети нечии пръсти да го стискат за гръкляна. И припадна.
Убийството извърши Соренсен. Кодовата дума, която Махони даде на Стен, не само осигури достъп на Соренсен до неговия ментален боен компютър, но и го отключи, за да може да упражнява някои от другите си „богомолски“ умения.
Полицейски майор Генрик беше застанал начело на строените надзиратели с лице към затворниците, когато видя надзирателя да умира пред очите му. Забеляза още затворници — въоръжени затворници — внезапно да изникват върху назъбените парапети и по балконите. Понечи да изкрещи някаква команда и вдигна оръжието си към Соренсен — и в този момент Четуинд тръгна.
В началото Четуинд роптаеше срещу заповедите на Стен. По право той трябваше да е из улиците и да командва екипите си. После се замисли. Ами ако нещата се объркаха още в самото начало? Всеки може да загази, ако тръгне да се бие. Колдиез изглеждаше сравнително добро местенце, за да изчака, докато Империята стабилизира нещата. А трябваше да се погрижи и за още нещо.
Това „още нещо“ беше самият Генрик — Генрик и всичките шибани таански надзиратели и агенти, които непрекъснато нападаха Четуинд от момента, когато за първи път обра един пиян моряк, та до ден днешен.
Генрик се прицели… и огромни стоманени клещи стегнаха гърдите му в обръч. Той размаха безпомощно крака — Четуинд го стискаше в мечешката си прегръдка високо във въздуха. Крясъците му преминаха в кървави хрипове, а Четуинд стискаше все по-яко и премазваше ребрата му. После метна тялото му встрани и тръгна към останалите „лоялни“ надзиратели. И се метна върху калдъръма, щом оръжията затракаха и мъжете изпоналягаха. Точните стрелци сред военнопленниците успяха да възстановят реда, като изтрепаха останалите главорези.
Вирунга не помръдваше, изчакваше касапницата да приключи. След това насочи вниманието си към Дерзин и Авренти. Останалите надзиратели не бяха хвърлили оръжията си, но не знаеха как да постъпят.
— То… започна. Легни… ръце на тила. Върни се в помещенията. Чакай по-нататъшни заповеди. Изпълнявай заповедите… никой не пострада.
Така че когато лорд Пастур пристигна с придружаващите го, Колдиез вече беше в ръцете на имперците. Посрещнаха го любезно и го отведоха на сигурно място дълбоко в зимниците на замъка.
