невредим.
Трите попадения бяха поносими. Първото извади от строя бойния информационен център близо до кърмата, но имаше и втори център. Второто разби главния компютър „Нах’кал“. Не беше голяма загуба. Третото разпердушини спалните помещения на екипажа. Все пак в момента там не би трябвало да има жива душа. Пожарите скоро ще бъдат овладени, предположи той. А и това беше работа на контрола по авариите.
Тъкмо в този момент четвърта „Кали“ при втория имперски набег удари „Форез“. Цяла четвърт от кораба-чудовище престана да съществува броени секунди след ядрената детонация.
Осветлението на мостика помръкна. Атаго чу приглушен писък в мрака. Включи се резервното осветление. Тя огледа всички лица, Кой беше слабакът?
Не можа да отгатне.
— Адмирале — викна тя на командващия „Форез“. — Щети?
Последва продължителна пауза. Половината екрани зееха пусти, а останалите бълваха безсмислени цифри. Все пак получи доклад:
Двигателно помещение: петдесет процента от мощността; „Юкава“ извън строя.
Въоръжение: проценти… проценти… Атаго продължи да оглежда. Зле. Далекобойната ракетна система беше поразена. Но все още разполагаше с повечето корабоубийци и дори някои от системите „Нах’кал“. Системите за близък обхват бяха запазили около двайсет процента от капацитета си.
Загуби… Атаго се извърна. Това беше без значение. Все още можеше да продължи битката.
На друг екран видя, че „Форез“ ще се озове в сърцевината на имперската флота след броени минути.
Накърненото й достойнство щеше да бъде възмездено.
Едно от най-безсмислените или обичайни занимания на военните историци е опитът да открият конкретната личност, която има заслугата/носи отговорността за убийството на велик воин/тиранин. Споровете дали фон Рихтофен е убит от колега пилот на име Браун в границите на атмосферата, или изхвърлен от атмосферата от анонимен австралийски редник са безкрайни и отегчителни. Друг пример от историята на земята: кой атмопилот действително е убил някой си адмирал Ямамото — Ланфиер или Барбар?
И съвсем наскоро: действително ли военнокомандващият от Мьолеровите войни Мордечи е убит в ръкопашен бой от смъртно ранения полковник Майнерцаген, или се е спънал в детонатора на мина?
Същото важеше и за случилото се с лейди Атаго и „Форез“.
Имаше двама основни свидетели.
Едната беше някоя си оръжеен офицер на разрушител Бриениус. Тя беше изстреляла една ракета „Кали“, насочвайки я към безпогрешно изчислената от нея орбитална траектория на нахлуващия „Форез“. В точната секунда активира ракетата и я прати директно срещу таанския линеен кораб.
Другият беше изключително способният капитан на тактически кораб Алексис. Той насочи своята „Кали“ право към „Форез“ в момента на най-ожесточения обстрел на линейния кораб, след като се увери, че таанците са ангажирани с много по-тежки проблеми, като току-що понесените попадения. Прикри торпедото си корабоубиец срещу ракетен обстрел от близко разстояние и картечен огън, като изстреля защитен параван от осемте си ракети „Гоблин XII“.
Нито един от двамата не беше героят, въпреки че и двете „Кали“ нанесоха точни попадения.
Историците не за първи път грешаха.
Лейди Атаго и „Форез“ бяха унищожени от младши лейтенант Гилмър.
Или пък „Форез“ се беше самовзривил.
Незначителната повреда на „Форез“ няколко часа преди началото на сражението беше причинена от миниатюрната ракета, изстреляна от пикиращия кораб на Гилмър.
Според контролиращия авариите компютър тя беше причинила минимална пробойна върху външната обвивка на кораба. Но не само проникна в преградната кухина, а освен това разкъса и вътрешната обвивка.
Тъй като зоната беше евакуирана, никой не забеляза това.
Не беше установено също така, че:
Противопожарната блокираща система между двете облицовки не се включи.
Противопожарната система на хранилището никога не беше зареждана.
Противопожарната алармена система беше изключена, както и алармената система на целия подсектор.
А пожарът се разрастваше.
Отначало бе съвсем незначителен, блещукаше на отделни искри. Ако дупката в централната облицовка беше по-голяма, огънят щеше да бъде потушен от възникналия вакуум. Но корабната атмосферна система продължаваше да впомпва въздух в отделението.
Това беше достатъчно за разпалване на искрите.
Пламъците лумнаха. И плъзнаха във всички посоки.
Стените на отделението следваше да са обработени с ретардант. Не бяха. Освен това бяха направени от сравнително нискотемпературен синтетичен материал. На всичко отгоре отделението беше претъпкано с пълни с парцали кашони.
Стените на отделението се разтопиха, но не откъм страната на коридора, където щяха да ги забележат. Огънят се разпространи от противоположната страна, към кърмата.
Компютърът по контрол на авариите продължаваше да съобщава, че всичко е наред.
Най-накрая огънят се разбушува и запоглъща секторите един след друг. Изпепеляваше членовете на екипажа, преди да успеят да изкрещят. Може би едва в този момент един от компютрите подаде сигнал. Дори да беше така, в суматохата никой не го забеляза.
След известно време пламъците достигнаха противопожарната преграда. Две огромни камери опасваха кораба, едната над, другата под хранилището за горивото АМ2. Камерите не само бяха запълнени с абсолютно инертен и незапалим материал, но и бяха оборудвани с многобройни антиексплозивни, антирадиационни, антивсякакви падащи защитни прегради.
Те не паднаха, когато външната стена рухна.
А и незапалимото вещество не беше безупречно.
„Форез“ се взриви части от секундата преди двете „Кали“ да улучат онова, което допреди миг беше материя, а сега вече само енергия.
Лейди Атаго вероятно не беше твърде разочарована от смъртта си. Не беше успяла да се вклини в сърцевината на врага, но беше запазила непоколебим контрол над кораба си и тъкмо щеше хладнокръвно да даде поредната заповед.
Но умря за по-малко от миг.
Заедно с петхилядния си екипаж.
Има и по-неприятни начини да загинеш по време на война.
Лейди Атаго носеше отговорност за милиони — и ги изостави на произвола на съдбата.
54.
Лейди Атаго загина с неопетнена чест. Оцелелите платиха със своята собствена. Нейният символичен акт на героизъм взриви цялата система на управление. Авторитетите се сгромолясаха, засрамени и осквернени, и тълпите плъпнаха по улиците в търсене на изкупителна жертва — обявиха война на всеки униформен, закичен дори с най-незначителния знак на йерархичността.
Измъкваха моряци от пристанищните барове и ги пребиваха до смърт. Събираха се с хиляди пред казармите, за да крещят, да скърбят и да скубят косите си, след което се мятаха върху телените мрежи, докато не ги съборят. Войниците стреляха срещу тях, но без особен ентусиазъм. Стотици загинаха, но тълпите продължаваха да вилнеят. Много войници захвърлиха униформите и се присъединиха към
