и Суламора, въпреки твърденията на Махони, че тази линия е сравнително маловажна.
Дотук беше успял да попадне само в задънени улици. Хайнис нямаше повече информация за Волмер или за „самоубийството“ на наемния убиец. Тя чистосърдечно си призна, че повече не е работила по случая — очевидно беше свързан с политиката. В тези времена хората изчезваха, ако започнеха да задават неудобни въпроси за политиката. Тя обаче побърза да добави, че според нея няма и какво толкова да се открие, поне докато Тайният съвет не бъде свален и с малко късмет осъден.
Първа задънена улица.
Колкото до срещата на Земята, Стен се натъкна на пълен вакуум. Нямаше данни за връзка между членовете на Съвета, преди те сякаш телепатично да са усетили, че е време да се съберат в имението на Суламора. Поне такава беше информацията в правителствените архиви, които Хайнис беше прегледала предпазливо. Килгър беше прав — членовете на Тайния съвет бяха достатъчно интелигентни, за да унищожат или засекретят каквито и меморандуми да са си разменяли, но не бяха достатъчно досетливи, за да ги подменят с нещо. Обикновено това щеше да бъде достатъчно за Стен като професионалист от разузнаването да предприеме действия. Но като офицер на закона трябваше да спазва ограниченията и изискванията, наложени от него.
Втора задънена улица.
Колкото до страничната задача — откри, че имението е било наето от пенсиониран генерал на име Суворов малко преди Шапел да изчезне. Ръководел нещо като изпитателна дивизия или батальон, или както се наричат тези военни подразделения, каза му брокерът от агенцията за недвижими имоти. Да, със сигурност бил Суворов — агентът добре си спомняше облеклото му и пълните му джобове. С яко телосложение? — О, да. С белег на врата. Не си спомням от коя страна. Може ли да се поинтересувам защо питате, господин Браун? — Това доказва, че бащата, когото моят клиент търси, не е този човек. Благодаря ви за отделеното време.
Ама че гадна история. Обигран агент, който използва леговищата на богаташа като начална точка за операцията си. Вече бяха наясно с това. Името беше фалшиво. Телосложението — кой знае? Белегът — вероятно фалшив като този на Стен.
Малко по-добре от трета задънена улица. Но не особено.
Втората среща? Не можа да открие следа от някакви финални преговори между членовете на Тайния съвет преди атентата, освен водените официално. Едва ли са били толкова глупави, че да планират смъртта на Императора в кабинетите си, които са били натъпкани с подслушвателни устройства. А бяха ли толкова умели, че да организират заговор, който се развива от само себе си? Никой, включително и Стен, не можеше да осъществи подобно нещо. Но къде бяха уликите?
Четвърта задънена улица.
Искаше му се Хайнис да не е омъжена, плаващата във въздуха над гората лодка все още да е там, да има две бутилки шампанско, а видеото да е изключено. О, да. Малко спокойствие без параноя щеше да му дойде добре.
Успокои се с една самотна малка бира и също толкова самотно мрачно настроение.
В главата му проблесна идея. Но, помисли си, трябва да са се срещнали на открито. Ако Тайният съвет беше наистина толкова параноичен, колкото той си представяше, може би щеше да влезе в капана. Капан, в който Стен не би паднал, но би привлякъл всеки, който проявяваше любопитството на не особено умна котка.
Това изглеждаше като единствената и последна възможност.
Хоукторн се беше променил много малко от времето, когато Стен и Алекс бяха отишли там под прикритие, за да наемат войници за операцията, която бяха нарекли „Пребиването на Великия Таламейн“. Тук все още цареше анархия — всяка планета, която се специализираше като средище на наемници, трябваше да има доста свободомислещо правителство, тъй като най-висшият закон се определяше от този, който имаше най-тежки оръжия.
Но наемниците на Хоукторн, които търсеха договор, бяха различни от психопатите, мошениците и опортюнистите.
Таанските войни промениха всичко.
Всяка война произвеждаше, като следствие, наемници. Те идваха от разбитите армии, бяха войници от завладените светове, воннопрестъпници, отегчени от мирния живот хора, които искаха да изпитват отново лудостта на битката, както и такива, които просто не желаеха да се завърнат към фермерството. Повечето бяха истински професионалисти. Но когато мирът се проточеше, качеството спадаше. Някои намираха смъртта си, други порастваха и осъзнаваха, че този живот е наситен с прекалено много смърт, и се ориентираха към по-стабилни занимания, при които само понякога се налагаше насилие.
Такъв беше Хоукторн преди.
Таанските войни създадоха нова орда от професионалисти. А наложителните икономически съкращения след възцаряването на мира, както и безумните политически решения на Тайния съвет, ги бяха направили потенциални наемници.
Адмиралите бяха готови да се запишат като изпълнителни офицери на корабите. Гвардейските генерали щяха щастливо да командват батальон или дори рота. Старшините щяха да носят безличните нашивки на редник, без да се оплакват — поне за момента.
Алекс можеше спокойно да подбира. И той го направи.
Стен мечтаеше за десет хиляди съдебни пристава и се надяваше на пет хиляди. Алекс пък можеше да събере сто хиляди. Би могъл да си позволи това разточителство.
Парите? Никакъв проблем. Ако трибуналът не успееше да предизвика падането от власт на Тайния съвет, цялото му имущество щеше да е абсолютно без значение, ако му се наложи да бяга по спешност.
Гориво за бойни кораби? Килгър имаше цял „влак“.
Можеше да напълни наличните кораби догоре и да обещае следващи редовни доставки.
За някои от кандидатите имаше дори по-съблазнителни предложения, отправени тихомълком и на четири очи: Ако Тайният съвет се сгромоляса, Имперските военни сили щяха да се нуждаят от преструктуриране. Корумпираните, некадърните, както и участвалите в чистките щяха да бъдат премахнати. Но Империята не можеше без армия. Алекс заявяваше, че, честно казано, няма точна представа каква ще бъде тя. И остави тази мисъл да повиси.
Той се изправи на рампата на флагманския кораб на Айда и огледа армията си.
Ясно се виждаха опърпаните униформи и окъсаните цивилни дрехи, които повечето носеха. Но не можеха да се различат измъчените, гладни лица.
Редиците от войници и корабите зад тях бяха безукорно подредени като гвардейска част при официална проверка.
Облечи ги в подходящи дрехи, каза си. Дай им знаме, което да ги води, и ги поведи на война с хартиени куршуми. Не е ли щастие?
Как да ги нарече? Килгъровите… убийци? Не, твърде шаблонно. Пичове? Глупаво. Клика? Слабо. Килгъровите шпиони? Ала само някои от тях бяха бивши възпитаници на тайните служби. Аха. Килгъровите мрънкачи в поли.
Даде заповед и загледа гордо как „неговата“ армия, която така и нямаше да узнае името си, се качва в корабите и се подготвя за излитане.
Ето че беше станал генерал.
И харесваше ли му?
Внезапно беше осенен от видение за съдбата на тези войници. Покосени от смърт — бавна или бърза. Разкъсани тела, обезобразени, неразпознаваеми. Ослепени. Осакатени. Умопобъркани.
После още едно видение: видя ги като цивилни — банкери, фермери, работници, как вървят по улиците, как работят във фабриките, влизат в домовете и кръчмите на огромните владения, които господарят Килгър притежаваше, но по някаква причина така и не успяваше да разпростре влиянието си над целия Единбург.
Това беше по-хубаво. Далеч по-хубаво.
Отговоря на малкия ти въпрос, нали, помисли си той. И нареди на дежурния офицер да затвори кораба и
