— Няма ли да има придружител с пушка? — попитах го аз.
— За к’во? Нищо ценно не караме. Само пътници.
Не бях в настроение да разисквам философския подтекст на това изказване, нито пък ми се щеше да разкривам колко пари нося в торбата си, от която между другото не се отделях и за миг.
Старчето изсумтя нещо за благодарност, а аз слязох, за да се присъединя към моите спътници, които вече се бяха качили в купето.
Фериботът се отдели от брега.
Вдигнах глава и погледнах немощния пазител на нашата съдба, който бе седнал на капрата с юзди в ръце. Чух гласът на Татко в ухото си: „Синко, само да чуя, че играеш покер с жокери, ще те пребия до смърт“.
А тази игра бе пълна с тях.
Разбъркване
Поклащането на дилижанс върху ресорите му на тъй и тъй клатушкащата се палуба на ферибота може да причини уникална морска болест, ако й се оставиш. Държах очите си затворени и се концентрирах върху размесването на Мавърик, разновидност с една ръка, на която Татко ни бе научил с Барт. Първо с дясната ръка, след това с лявата. Успокояваше стомаха ми, изпълваше с мир душата ми…
Седяхме в купето, аз на предната седалка, с гръб към движението, точно срещу Анабел, която споделяше задната седалка с Кошър, с лице към движението. Никой друг, освен нас не пътуваше, така че просторното купе бе изцяло на наше разположение. Возил съм се в такъв дилижанс наблъскан с още една дузина хора.
Въпреки това скоро стана ясно, че купето е твърде малко, за да събере тези три личности.
— Бърт има аспирации — каза Анабел, гледайки пръстите на лявата ми ръка, които сръчно размесваха картите — един ден да стане картоиграч.
— Казвам се Брет — казах аз. — И не играя карти. Това ми е работата.
— Жалко — каза Кош.
— Какво му е жалкото? — попитах аз.
Той изсумтя.
— Един хубав як мъж като теб не бива да си прахосва живота в ролята на самомнителен комарджия.
— Не съм самомнителен — казах аз, оплесках розетката и трябваше да използвам и двете си ръце, за да не се разхвърчи тестето — и никога не играя комар.
— Бърт твърди, че покерът не е хазарт — каза тя и глупаво се засмя.
Кош й се усмихна топло, а след това ме погледна строго и неодобрително:
— Какво е тогава, ако не е хазарт?
— Покерът, това са хората — казах аз.
Това бе ново за Анабел. Тя отмести очи от героичния си спасител и ме погледна, разбъркването с една ръка отново течеше гладко.
— Хората? — попита тя, опитвайки се да прозвучи саркастично, в тона й обаче имаше повече любопитство.
Аз се ухилих.
— Както Татко обичаше да казва… „Ако познаваш покера, познаваш хората. А ако познаваш хората, целият свят стои пред теб като на длан.“
Кошър продължи да гледа неодобрително, но се появи и нюанс на жал.
— Както казваше моят покоен баща, той бе пастор, „Крушата не пада по-далеч то дървото.“
— Съветвам ви да не обиждате Татко ми, защото може аз да се ядосам — предупредих го аз.
Той помисли малко, но не отговори.
Анабел навлече на лицето си изражение на ранен гълъб, а клепачите й запърхаха като крилцата на колибри.
— Надявам се, не сте твърде строг към хазартните игри, Кош… Аз самата от време на време си позволявам малко да поиграя.
— Не бих казал с ръка на сърцето, че одобрявам жени да играят хазарт — каза Кошър.
Аз се изсмях отривисто.
— Това е първото нещо, изречено от вас, с което моят Татко би се съгласил.
Кошър ми хвърли зъл поглед, после се обърна към Анабел и на лицето му отново разцъфна усмивка.
— Обаче в моя занаят човек не може да бъде пълен невежа в хазартните игри.
Красавицата се заинтересува.
— Чудя се какъв може да бъде този занаят, сър?
— Законът — каза той.
Отговори тихо, с достойнство и, разбира се, скромно.
— Шериф Зейн Кошър — промълви Анабел почти безгласно, очите й се свиха, като върза нещата. — Господи, струва ми се, че съм чувала за вас!
Изпод мустаците свенливо надзърна полуусмивка.
— Възможно е, мадам.
— Абсолютно съм сигурна, че вие сте най-добрият — каза тя и от гласа й струеше както сладко южняшко очарование, така и страхопочитание. Лицето й вероятно бе също толкова благоговейно, но аз не го виждах — бях затворил очи, за да не виждам тази глупост и за да се концентрирам по-добре върху размесването на Мавърик.
— Не съм аз този, който може да каже това — отговори той смирено.
— Знаете ли — казах аз, без да отварям очи. — Не мога точно да установя акцента ви, мисис Брансфърд.
— Не ставайте смешен, сър — каза Кош почти грубо. — Това е южен акцент. Подобни проникновени наблюдения отличават блюстителите на закона от хлапаците.
— Това, което имах предвид — казах аз и отворих очи, за да видя гримасата, която знаех, че е изкривила красивото лице — е точно от коя част на южните щати сте?
Усмивката й бе толкова лъчезарна, колкото и фалшива.
— Бил ли е някой от вас, джентълмени, в Моубайл?
— Не мисля, че съм бил някога там, мадам — каза Кош.
— Поне не си спомням — казах аз.
Тя кимна.
— Ами аз съм от Моубайл.
— Моубайл? — казах аз. — Мислех, че казахте Моулайн.
— Това е в Илинойс — каза ми Кош сприхаво. — Това изобщо не е на Юг.
Тя вирна глава, така че аз да мога да видя, че се мръщи, а Кош не.
— Ама че съм глупак — казах аз. — Вие сте имали предвид Моубайл, Алабама. Ами аз съм бил там много пъти.
— Светът е малък — подхвърли Кош.
Аз се ухилих и поклатих глава.
— Сигурен съм, че имаме много общи познати, мисис Брансфърд. Например, познавате ли… ух. Извинете ме. Дамите винаги са първи… започнете вие.
Внезапно Анабел зарови рамо в здравото рамо на Кошър. Развълнуваният й глас подсказваше, че още малко и ще се разплаче.
— Толкова дълго се опитвах да забравя това ужасно място…
Той я галеше по гърба и й говореше, да, няма грешка.
— Хайде, хайде, детето ми…
Тя вдигна поглед към него и трябваше да призная — наистина бе проляла няколко сълзи и красивата й малка брадичка се бе набръчкала.
Браво.
