— Вече не е. Мога ли да ти препоръчам нещо?
— Какво?
— Следващия път си пери дрехите сам — тя се усмихна самодоволно, завъртя чадърчето си и ми обърна гръб.
Хванах я за ръката и я извърнах към мен. Хванах я за рамото и забих свиреп поглед в големите й сини очи с дълги клепачи, които се опитваха да гледат отегчено.
— Бельото ми е от Ню Йорк — казах й аз.
— Колко вълнуващо.
— Къде по дяволите смяташ, че е ушита тази риза?
— В Лилипутия?
— В Париж, Франция, госпожо! Такива ризи не се продават във всеки магазин.
— Освен ако не е за детски дрехи.
Тя се измъкна от ръцете ми, аз се опитах да я хвана и тя силно ме изрита в пищяла. Аз се превих на две и завих от болка, тогава един дълбок, властен, много мъжествен глас прогърмя зад мен.
— Махни си ръцете от прекрасната дама!
Което бе забележително глупаво изказване, като се има предвид, че в този момент ръцете ми не бяха близо до прекрасната дама, а бяха около пищяла ми, докато подскачах насам-натам на един крак като ранен заек.
Когато най-накрая застанах на два крака върху земята, разгледах добре лицето, което бе направило тази идиотска забележка, и да ви кажа честно, то представляваше внушителна, величествена гледка.
Висок, кокалест, широкоплещест, и с изпито лице, той се взираше в мен с пронизващи, леко мънистени кафяви очи изпод черно бомбе. Тъмна, тук-там посребрена коса, добре поддържани мустаци в стила на Уайът Ърп и Бат Мастърсън и — както тези легендарни блюстители на закона — бе нещо като напето конте, перчейки се с костюма си на райета и червена широка вратовръзка.
Градски позьор или не, той носеше пистолета си вързан за бедрото с кожен ремък, като истински стрелец, и около него витаеше толкова силно духът на Дивия запад, че би влязъл моментално в работа на някой от драскачите на евтини романи, живеещи на изток като Нед Бънтлайн.
Той свали бомбето си и се поклони леко на Анабел:
— Ако този млад грубиян по някакъв начин ви безпокои, надявам се, ще ми разрешите да се намеся.
Анабел завъртя чадърчето си и пусна кокетния си поглед, да не говорим за превзетия южняшки акцент.
— Понякога, когато най-малко очакваш, се появява герой.
— Ваш покорен слуга, мадам — каза той, очевидно смутен.
И аз бих се смутил, ако кажа нещо като „Ваш покорен слуга“.
Тя се наведе към него и ако миглите й бяха запърхали само йота повече, заклевам се, че щеше да се вдигне над земята и да отлети.
— Но това е самата истина… Мистър… Мистър…?
— Кошър, мадам. Зейн Кошър. Но ще съм ви задължен, ако ме наричате просто „Кош“. Така ме наричат приятелите ми и на мен ми харесва.
— Кош — промърморих аз. Това не е име. В това се берат ябълки.
Сега красивата южнячка стана свенлива и избягваше погледа му.
— О, мистър Кошър… Кош. Сигурна съм, че вие сте истински джентълмен.
И тя му протегна ръка, а старият глупак я целуна.
Вижте, нямам намерение да съм неучтив, наричайки този нежелан натрапник „стар глупак“, но колкото и внушително да изглеждаше, според мен не бе помирисвал жена, откакто Грант беше президент.
Анабел махна с облечената си в ръкавица ръка към мен, презрителен жест, с който ме представи:
— А този глупав на вид младеж се казва Бърт Мавърик.
— Брет — поправих я аз.
Така или иначе, Кошър не ми обърна никакво внимание. Не ми подаде ръка, нито пък аз на него.
— А аз съм Анабел Брансфърд — каза тя. — Ще пътувам с този дилижанс.
Усмивката под мустаците бе болезнено свенлива.
— За мое голямо удоволствие, аз също ще пътувам с него.
Те се гледаха един друг като влюбени крави.
— И аз ще пътувам с този дилижанс — отбелязах аз, в случай, че някой се интересува.
Очевидно никой не се интересуваше. Това пътуване щеше да е дяволски забавно.
Сега Анабел стоеше много близо до Кошър. Тя му довери, но достатъчно високо, за да мога и аз да чуя:
— Просто не знам какво можеше да направи този грубиян, ако трябваше да пътуваме само двамата, сами в дилижанса.
Е, мненията им съвпадаха: аз бях грубият.
— Мадам — каза Кошър, — сега аз съм тук и вие може да се отпуснете и да се насладите на пътешествието — той я погледна топло. — Знаете ли, имам чувството, че ако нямаше жени, ние всички нямаше да сме тук.
— Блестяща забележка — казах аз. — А ако нямаше мъже, пак нямаше да сме тук!
Кошър бавно се обърна към мен и тези очи като мъниста ме фиксираха все едно бях опасно оръжие.
— Да не би да ме подигравате, сър?
— А това би ли ви притеснило?
Кимна — също така бавно.
— Може да се ядосам. Не смятам, че това би ви харесало.
— Не, в никакъв случай не би ми харесало. Нека приемаме, че просто се съгласих с вас по необичаен начин.
Той ме изгледа дълго и сурово. А аз, Господ ми е свидетел, го изгледах по същия начин.
— Трудно ми е да реша — каза той — дали сте смел човек или страхливец.
— Може би зависи от обстоятелствата.
Под мустаците се оформи лека подигравателна усмивка. После Кошър се обърна и вдигна пътната чанта на Анабел, прехвърли я през парапета на покрива на дилижанса и я пъхна в багажното отделение зад мястото на кочияша.
— Какво би станало със света — зачуди се Анабел — без истинските джентълмени?
— Мадам, карате ме да се чувствам неловко — каза Кош и й хвърли усмивка, на която и аз завидях.
Започна леко да ми се повдига, обърнах се и видях към нас да приближава един труп.
Е, не точно труп, но най-немощно изглеждащия старец, който бях виждал. В сравнение с него възрастният чиновник от Кристъл Ривър приличаше на младо яре. Износените му дрехи и смачканата шапка ме накараха да се зачудя как е успял да събере пари за билет за дилижанс. Но той продължи към нас, мина по подвижното мостче с несигурна крачка и се затътри към дилижанса.
Кош не беше единственият истински джентълмен в Дивия запад. Отворих вратата на стареца.
— Имате ли билети? — попита дядката, гласът му бе не по-малко треперлив от него самият. — Аз съм кочияшът.
— Кочияшът?
— Да, какво, нещо не е наред ли?
— Добре ли се чувствате?
Гласът му този път, освен треперлив бе и възмутен.
— Защо, мътните го взели, всички това ме питат?
— Ами нямам представа — вдигнах рамене аз.
— Хайде, синко — каза той и протегна трепереща ръка. — Помогни ми, иначе никога няма да тръгнем.
Скочих на капрата, която бе на поне метър и осемдесет от земята и му подадох ръка, за ада го изтегля. Не бе много лесно. Бе като да качиш полупразна торба трески, само дето торбата в този случай се опитваше да ми сътрудничи. Най-накрая нагласих стария господин на мястото му.
