Мати вдигна вежди и очите му под тях бяха широки и печални. Той поклати глава.
— Знам. Тъжна работа. Трудно е да вярваш на когото и да било в днешно време. Колко не ти достигат за тази входна такса?
— Само две хилядарки. Знам къде ме чака една, така че ако мога да намеря само…
— Брат ти не може ли да ти помогне, или и той ще участва в Сейнт Луис?
— Барт ще пропусне този шампионат, но вече инвестира пет хиляди в по-големия си брат.
Мати почеса глава, размишлявайки.
— Ами онзи твой агент, ирландеца, Големия Джим Макком?
— Няма.
— Джентълмена Джак?
— В затвора е поне до Коледа, а Контето Джим и той събира за входната такса.
— По дяволите. Лоша работа. Ако имах мои собствени пари, знаеш, че щях да ти дам. Сигурно като каре аса.
Той ми отвори вратата и един пистолет — сигурно като каре аса — бе насочен към нас.
— Господи — каза Мати — това е обир!
И наистина в момента се провеждаше банков обир. Няколко мъже с маски държаха насочени пистолети срещу касиерите и клиентите, които бяха вдигнали високо ръце към небето. Или по-скоро към тавана.
Бандитът срещу нас носеше мека шапка и превръзка на лицето. Първо пребърка мен. Намери в джоба ми стотачката, която ми бе дал Мати. После пребърка самия президент на банката.
И от един от джобовете на банкера — не онзи, от който Мати бе измъкнал стодоларовата банкнота за моя милост — бандитът извади пачка банкноти по-дебела от Библията.
— Ако не вярваш на банкера си — казах аз на Мати — на кого можеш да вярваш?
Мати, с вдигнати ръце, сви рамене и се подсмихна.
— Сега вече можеш да ми вярваш.
До вратата, където бе големият сейф, един от крадците завърза за дръжката му няколко пръчки динамит, запали клечка кибрит и я доближи до фитила.
— Хопа! — изкрещя той и се хвърли в страни, за да избегне взривната вълна.
Така направих и аз, и предполагам всички останали, макар че бях далеч по-загрижен за благополучието на Брет Мавърик.
Експлозията изкърти вратата от пантите й, счупи всички прозорци на сградата, и в добавка се отрази зле на тъпанчетата на ушите ми. Единственото положително следствие бе гъстия дим, който представляваше сносно прикритие за всеки трезвомислещ човек, който има достатъчно мозък да се измъкне в бъркотията.
Като мен.
Пък и в края на краищата някой трябваше да иде да каже на шерифа.
Проблемът обаче бе в това, че когато се промъкнах като привидение през предната врата на банката сред облак дим, се натъкнах на четири познати лица.
Последният път, когато видях тези лица, бе на тази същата улица снощи на лунна светлина.
На слънчева светлина лицата изглеждаха още по-заплашителни.
— Луди ли сте? — казах аз, когато те започнаха да ме заобграждат.
— Ни най-малко — каза мъжът със суровите очи.
Движех се бързо, почти тичах, димът, който продължаваше да се носи от експлозията ми помагаше. Шмугнах се в най-близката уличка и се спотаих в сянката, като плътно се прилепих в дъсчената стена на една сграда.
Те бяха право по петите ми, и сянката не им попречи да ме видят, да се приближат и да ме обградят…
— Казах ви — натъртих аз, — не трябва никой да ни вижда заедно. Това всичко ще развали.
— Ако напуснеш града, преди да ни платиш — каза отново онзи, — това наистина всичко ще развали.
— Бих ли направил подобно нещо? — поклатих аз глава. — Къде отиде доверието между хората. Освен това трябва да ви отрежа от хонорара, задето дойдохте толкова късно. Още една секунда и онзи, Ангела, щеше да ми откъсне ръцете и да ме пребие до смърт с тях.
Водачът се намръщи.
— Никой нищо не е заподозрял, нали?
— Не — казах аз. — Това трябва да ви го призная. Всички се вързаха.
За представление, поставено за толкова кратко време — а именно, когато станах от масата за покер, за да отида в тоалетната, намерих тези момчета на втория бар и ги уговорих — резултатът не можеше да е по-добър.
— Истината е — каза мъжът, като се ухили, — че всъщност се забавлявахме. Мерси за леките удари.
Другите каубои се ухилиха, кимнаха и изцвилиха няколко пъти.
— Ами нямаше причина да искам да страдате — казах аз. По дяволите — това бяха най-добрите ми удари! Заслабвах. — Та така, за колко бяхме говорили, пет долара на удар?
Водачът кимна.
Когато пътувам, премествам стодоларовата банкнота от хастара на сакото на ризата си. Мушнах ръката си между копчетата и откачих банкнотата.
— Надявам се момчета имате да ми развалите стотачка — казах аз мило.
За нещастие нямаха.
След като се отбих в офиса на шерифа да му кажа за банковия обир, който вероятно вече бе приключил, аз се прибрах в стаята си в Кристъл Палъс, където ме очакваше доставка. На леглото лежеше прекрасната ми копринена риза, изпрана и увита в тънка хартия. Отгоре имаше бележка, на която пишеше: „С любов, Анабел.“
Толкова мило. Дълбоко в сърцето си Анабел бе добро момиче.
Измъкнах торбата на седлото изпод кревата, измъкнах нова стодоларова банкнота от скривалището, едно малко кожено отделение с връзки, и я закопчах отвътре на ризата си. Правейки това, забелязах, че ризата ми вонеше от дима, през който минах на излизане от банката.
Често, когато пътуваш с дилижанс, срещаш по-изискани хора, така че може би щеше да е по-удачно да нося най-хубавите си дрехи. Съгласих се мислено с това и измъкнах копринената си риза от хартията, в която бе опакована. Моментално разбрах, че нещо не е наред.
Или аз изведнъж бях пораснал, или мисис Анабел Брансфърд я беше изпрала така, че ризата зверски се беше свила.
Въпреки това я облякох. Едва се намъкнах, но другата вонеше на дим, а не бях намерил време да изпера другите си неща. Нямах избор.
Слънцето все така печеше и денят бе все така великолепен, както сутринта, само че настроението ми бе далеч по-мрачно. Вървях бързо по главната улица, преметнал торбата през рамо, с карабина в ръка, а хората разумно се пазеха от пътя ми.
В края на улицата имаше кей, където чакаше фериботът. Дилижансът и впрягът му от четири коня бяха вече на борда, както и един от пътниците.
Анабел Брансфърд.
Пазеше се от слънцето с малко изящно чадърче, изглеждаше като слязла от страниците на модно списание в изрядно ушития си пътнически костюм с цвят на доларова банкнота. Как ми се искаше да й го изпера.
Качих се по подвижното мостче на палубата на малкия ферибот и се присъединих към мисис Брансфърд, която стоеше близо до дилижанса. Тя не особено успешно се опита да скрие усмивката си, когато ме видя на какво приличам в риза, по мярка на десет годишно момченце.
— Нарочно си го направила! — казах аз, като посочих към гръдния си кош, под чийто напор копчетата щяха да се пръснат, а не защото се гордеех с външния си вид.
— Познай — каза тя.
— Това е щастливата ми риза!
