Като поклатих мрачно глава, натъпках останалите пари в джоба на сакото и се зачудих дали да чакам сутринта, за да взема втората гореща вана. Ризата ми не бе единственото нещо, което се бе измърсило във въргала.
Обмислях това, когато вниманието ми бе привлечено от почукване по вратата — изискано леко почукване, като че ли някоя благовъзпитана личност не желаеше да ме безпокои. Засега не бях забелязал подобни лица в „Кристъл Палъс“, така че извадих револвера си от кобура и се приближих до вратата.
— Кой е?
— Аз съм, Анабел, Брет… Може ли да говоря с теб?
Това беше приятна изненада. Може би бях направил по-голямо впечатление, отколкото предполагах.
Върнах пистолета в кобура, отворих вратата и на прага стоеше тя в цялото си великолепие на южняшка красавица. Леко деколтираната рокля разкриваше млечнобяла приятно закръглена женственост. И отново тази млечнобяла женственост се надигаше и спускаше — тя бе нервна. Почти можех да видя как бие сърцето й. Със сигурност се опитвах.
— Аз… не трябваше да правя това — каза тя и понечи да си тръгне.
Вдигнах очите си на по-благоприлично и джентълменско ниво.
— Анабел… мисис Брансфърд, почакай!
Тя спря. Бе направила само една-две крачки, така че не й отне много време да се върне. Погледна ме с големите си сини очи, изпълнени с трепет.
— Да, Брет?
— Та ти нищо не правиш — казах аз, — освен че стоиш в предверието. Убеден съм, че това все още е законно в тази страна.
Тя сведе поглед.
— Но аз бих предпочела повече интимност от това предверие, Брет.
— Ами, влез в стаята ми, тогава. Дори и това да е противозаконно, няма да съм аз този, който ще те издаде.
Тя се поколеба за момент, а след това — все едно бе взела внезапно, необратимо, невероятно съдбоносно решение — тя се втурна в стаята сред вихър от фусти и сатен.
— Мога да оставя вратата отворена, ако желаеш.
Тя затвори вратата.
После сведе глава и скри красивото си лице с тънките си фини пръсти.
— Само да не бях…
— Само да не беше какво?
Тя ме погледна с разширени, изпълнени с копнеж очи.
— Само да не бях омъжена жена…
И се хвърли в прегръдката ми, обви ръце около мен, вкопчи се отчаяно, устните й намериха моите и се сляха в топла, страстна целувка, която обещаваше много и само даваше доста. После ме блъсна, като че ли внезапно възвърнала здравия си разум.
— Прости ми — каза тя, като тръсна русите си къдрици, засрамено и разкайващо се. — Но трябваше да го направя.
— Няма проблем.
Тя направи жест с едната си ръка, другата скрита зад гърба й.
— Трябва да разбереш, Брет… цялото ми същество… цялата ми душа… жадуваха да те прегърнат. Искаха да пратя благоприличието по дяволите…
— Спри, когато решиш.
Съдейки по ослепителната й усмивка и искрящите светнали очи, човек би си помислил, че току-що съм изказал неувяхващата си любов. Тя вдигна брадичка и проговори с треперлив глас, от който капеше амброзия.
— Вероятно никога повече няма да се видим, Брет…
Странно как успяваше да направи от името ми двусрична дума: Брейет.
— … може би не подхожда много на една дама, но аз рискувам да го кажа направо… да ти кажа, че ти си най-невероятно привлекателния мъж на тази земя.
Кой съм аз, че да възразя?
— Ето — каза тя, като сведе засрамено глава. — Ето, казах го.
Тя се приближи до мен и опря бузата си в моята.
— А сега трябва да ти кажа… сбогом.
Това бе определено най-доброто нещо, което някога бе правила.
Тя се понесе към вратата, видение олицетворяващо южняшката красота и аристократичност. Но явно беше и страстна жена. А аз съм, ако не друго, здрав млад мъж — в допълнение, естествено, към това, че съм невероятно привлекателен.
Как можех да я пусна да си тръгне?
Пристъпих към нея и я спрях, хванах ръката й — много нежно и я върнах обратно в обятията си. Гласът ми, тих и дрезгав, прошепна в изящното й ухо:
— Анабел… — тя трепереше в ръцете ми.
— Да, Брет?
Целунах я съвсем леко по челото.
— Ако веднага не ми върнеш парите — прошепнах аз нежно, — ще положа хубавия ти задник право в скута на шерифа.
Тя ме бутна и на изваяното й лице се изписаха болка и негодувание.
— Как можа да кажеш нещо толкова жестоко и безсърдечно…
Аз щракнах с пръсти и протегнах отворената си длан.
Известно време тя ме изучаваше, после въздъхна и поклати глава. Знаеше, че не се шегувам.
— По дяволите — каза тя.
Иззад гърба й се появи фината й ръка с портфейла ми, който от своя страна бе пълен с парите, които бях спечелил от нея, Ангела и останалите на масата. Тя удари портфейла в дланта ми така, все едно искаше да удари лицето ми.
— Благодаря ти, Анабел — казах аз мило, и пъхнах натъпкания с пари портфейл обратно в джоба си.
Тя стоеше със скръстени ръце, изражението й напрегнато и подигравателно, очите й хвърляха огън и жупел.
— Хей, не се сърди на мен — казах аз. — Не съм виновен, че си толкова слаб крадец, колкото и покерджия.
Предполагах, че това ще я разсърди още повече, но тя просто вдигна рамене и подигравателно свитите й устни се разтегнаха в усмивка.
— Всъщност аз съм добър крадец… и доста добър играч на покер. Просто напоследък имам все лош късмет.
— Както казваше старият ми Татко: „Покерът в ръцете на експерт не е въпрос на късмет.“
Очите й проблеснаха.
— Предполагам, никога не си имал и капчица лош късмет?
— Честно казано… — аз погладих джоба с портфейла, пълен с долари. — Тази вечер се отървах от него с твоя помощ. Откъде си точно?
— Не ти ли казах? Родителите ми са от Атланта…
— Не, Анабел. Не ме интересува откъде е фалшивият ти акцент. Интересува ме ти откъде си.
Това я накара да се усмихне — тъжно, но се усмихна.
— Повечето мъже ме харесват повече като хубавица южнячка — каза тя, като наблегна още повече на амброзията. А след това с равен западен акцент добави. — Добре де, не съм южнячка.
— И не съществува никакъв мистър Брансфърд.
— Само покойният ми баща.
— Така и предполагах. Не си от тези, които се омъжват.
