— Не.
— Разбирам. Значи тогава си майстор на оръжие?
— Не. Работата ми най-вече е да убивам хора.
Трябваше да задам тези въпроси. В края на краищата Татко казваше: „Никога не залагай сляпо.“
— Тъй като си още жив — казах аз, — следва да заключа, че си наистина добър в занаята.
Присви очи, съвсем леко.
— Държиш ли да разбереш?
Тихият слаб глас бе станал жесток като очите.
Наблюдавах го. И двете ми ръце бяха върху масата, все още готови да придърпат чиповете. Пръстите ми се движеха по зеления филцов плат и небрежно барабаняха. Тогава се ухилих.
— Всъщност не — казах аз. — Да кажем, че тази игра е била просто за упражнение, става ли?
Хардин бавно кимна.
Аз се облегнах и махнах към купчината чипове.
— Вземи колкото смяташ, че ти се полагат. Аз ще се задоволя с останалото.
Анабел, която изглежда бе започнала да си пада по мен, внезапно ме погледна с крайно разочарование. И друг път съм забелязвал този поглед върху женски лица.
Ангела, от друга страна, бе вързал презрението си на лицето като бандитска кърпа, само че не се криеше зад него: показваше го на целия свят.
— Винаги ли си бил толкова безгръбначен — изплю той.
Помислих върху това. После кимнах.
— Май да. Поне откакто се помня.
— Безгръбначен — повтори Ангела с отвращение, клатейки глава.
— Татко винаги ми казваше: „Който удря и бяга, доживява и друг път да бяга.“
Плъзнах назад стола си и той издаде стържещ, скърцащ звук в дървения под, което привлече вниманието на всички. Станах, отворих сакото си и го дръпнах назад, за да могат всички да видят колта 44 калибър в също така добре смазания ми кобур, закопчан за бедрото.
— Да ви кажа честно — казах аз, — смелостта доста се надценява. Какво донесе тя на Кастър?
Хлапакът ме наблюдаваше, ръката му увиснала близо до пистолета. Разочарованието бе изчезнало от погледа на Анабел, но тя сега май съжаляваше, че не е избрала по-цивилизовано място, където да играе покер. Всички останали очи на масата бяха приковани в мен, включително и тези на Ангела, които бяха присвити и изразяваха уникалната комбинация от хитрост и глупост.
— Ти си убиец — казах аз. — Стрелец. А моята игра е хазартът, или да бъда точен — покерът, който е по-безобиден начин човек да изрази дълбоко вкоренените си антисоциални импулси в сравнение с твоя занаят. Не си ли съгласен?
Очите му отново се присвиха, но сега объркване бе заменило жестокостта.
— Така си и мислех — казах аз хрисимо. — Какъв шанс има картоиграч като мен срещу стрелец като теб? Какъв е моят залог?
Тогава извадих револвера си.
Не за да го застрелям. Просто да го накарам да погледне в дългата цев на моя 44 и да си помисли. Да си помисли дали някога е виждал някой толкова бърз колкото мен.
Съдейки по слисаното му изражение, не беше виждал.
— Ами да, не бих имал никакъв шанс — казах аз спокойно.
Тогава завъртях пистолета по тексаски, както Татко ни учеше мен и Барт, и колтът гладко се плъзна обратно в уютния си кожен дом.
Анабел се наведе заговорнически към хлапака и попита:
— Това бързо ли беше?
Хардин преглътна и кимна, само веднъж.
— Така си и помислих — каза тя и също кимна. — Стори ми се доста бързо.
Седнах, облегнах се и взех картите.
— Мой ред е да раздавам, нали?
— Да, сър — каза хлапакът.
— Бих ли могъл да предложа нещо? За в бъдеще да внимаваш в играта?
— Разбира се, сър — каза той.
— Дроу2 — казах аз.
Хардин потрепна на стола си, но аз държах ръцете си отгоре, едната от които държеше тестето.
— Играем Дроу покер. Мой ред е да раздавам, не помните ли?
Въздишки на облекчение, кашляне и мърморене изпълниха няколкото мига тишина, нарушавана само от шума при разбъркването на картите.
Анабел се усмихна кокетно и прошепна.
— Тази шега не беше ли прекалено опасна, Бърт?
— Казвам се Брет — прошепнах на свой ред аз. — Не, не смятам. Мисля, че Джони вече е извън играта.
Започнах да раздавам и когато стигнах до Ангела, той не изглеждаше особено впечатлен от малката демонстрация на пистолетни умения, която бях направил.
— Та казваш, че обичаш да играеш на карти? — попита той грубо.
— Това е моята страст.
— А как става това, когато губиш през цялото време.
Аз само се усмихнах и продължих да раздавам.
— О, не губя през цялото време, понякога само през първия час, час и нещо.
— А след това какво става?
— Ами вероятно ще спечеля всичко. Кой има двойка валета или нещо по-добро, за да отвори, господа… Мис Брансфърд.
— Мисис Брансфърд — каза Анабел.
— Жалко — отговорих аз.
— Пас — каза мъжът от железарията.
— Пас — каза Ангела. — Не си ли малко прекалено уверен в себе си, Мавърик?
— Не. Просто съм опитен. А вие, отче. Можете ли да отворите?
И разбира се, започнах да печеля. Не всяка игра, но повечето. Хлапакът стискаше здраво картите си и залагаше, а аз удвоявах залога и той се отказваше. Краварят залагаше съвсем-съвсем небрежно, аз удвоявах и той се отказваше. Анабел се изкикотваше момински и залагаше, аз се отказвах и тя естествено печелеше. Ангела правеше големи застрашителни залози, аз правех още по-големи и той се отказваше. Мъжът от железарията си оправяше връзката и залагаше, аз правех голям залог, защото знаех, че макар вероятно да има добри карти, те не са достатъчно добри.
И печелех.
Известно време продължи така. Нещата се развиваха в две посоки: моя милост обра всички с изключение на Ангела, и всички, освен Ангела го приемаха леко.
Ангела, от друга страна, беснееше, тъй като големите му залози не ме отказваха достатъчно често, и лицето му бе почервеняло от яд. В момента имаше една от онези горе-долу добри ръце, сигурен бях — бавно разместваше петте си карти.
Пък и очите му го казваха: имаше доста силна ръка, но достатъчно силна ли беше?
Очевидно бе разбрал, че грубиянската му, заплашителна тактика не върши работа, така че направи разумен залог и се облегна.
А аз направих голям залог. Всъщност огромен залог — като избутах почти всичките си чипове в центъра на масата.
— Мамка му! — каза Ангела и хвърли картите си на масата.
— Печелиш — каза ми Анабел.
— Госпожо — казах аз и вдигнах леко шапката си. Оставих картите си и започнах да си събирам чиповете.
Ангела леко се изправи в стола си, пресегна се през масата и сложи ръце върху картите ми.
