Тя тръсна хубавата си глава.
— Много благодаря, пък и нямам намерение. Та какво ще правим сега?
Вдигнах рамене.
— Какво можем да правим?
Мъж в хотелска стая с красива жена трябва да отчита определени възможности.
По лицето й премина сянка на тревога.
— Няма да ме предадеш, нали?
— Разбира се, че не.
— Защо?
Ухилих се леко.
— Може би проявявам милост към шерифа.
Тя отново кокетно се усмихна и посочи с пръст вратата:
— Значи… сега мога да си тръгвам?
Кимнах.
— По дяволите.
— Сега пък какво има?
Тя клатеше глава. Лицето й изразяваше най-вече неудовлетворение.
— Ами просто това, че ти… ти наистина ме ядосваш.
— Аз?
— Трябва да съм ти бясна. Ти ме обиди, открадна от мен…
— Искаш да кажеш, откраднах от теб собствените си пари.
— Виждаш ли! Една такава забележка ме кара да искам да ти издера проклетите очи.
— Само че не се поддаваш на желанието.
— Да — и тя ме погледна любопитно, опитвайки се да ме разбере. — Просто ти си толкова ужасно… привлекателен.
— Това наистина е сериозен проблем. Ще трябва да го обмисля.
— Ето! Пак почваш. Престани! — тя ме погледна, като че ли за пръв път ме преценяваше. — И мисис Мавърик няма, нали?
— Само покойната ми майка.
— Нямаш съпруга?
— Мисля, че щях да си спомня.
Тя подпря брадичката си с длан и погъделичка бузата си с показалец. Усмивката й бе дяволита.
— Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че ако се бяхме срещнали… може би при други обстоятелства…
Пристъпих напред.
— Да?
— Щяхме дълбоко и напълно да се презрем.
Трябваше да се ухиля. Този път ме подреди.
— Виждаш ли? — каза тя, като отвърна на усмивката ми като дете, успяло да пробута остроумие. — И аз мога да бъда привлекателна.
— Бива те и да вбесяваш.
Тогава тя отново падна в обятията ми, ухаеща на люляк, тялото й бе топло и меко под гладката сатенена материя на роклята й.
— Довиждане, Брет — прошепна тя, прегръдката й бе мимолетна, също като целувката, която ми даде по бузата, пък и като нея самата.
Но все пак се спря за миг на вратата.
— Лека нощ, мисис Брансфърд.
Усмивката й бе толкова нежна, колкото и мигновена. И тогава тя си тръгна.
Наблюдавах вратата, донякъде очаквайки, и при всички случаи надявайки се тя да се появи отново. Но тя не се появи. Все пак присъствието й все още се усещаше и не бе само люляковият парфюм.
— Добре — казах си аз, вдигнах рамене, въздъхнах и съблякох сакото си.
И тогава започнах да се смея.
Защото забелязах, че портфейлът ми отново липсваше от джоба.
Анабел си бе стегнала багажа бързо и трескаво. Някакво сатенено нещо стърчеше от пътната й чанта, когато тя прехвърли единият си добре оформен крак през прозореца и го постави върху дървения балкон, служещ за авариен изход в случай на пожар, намиращ се под нейната стая. Пътната чанта не бе малка, а освен това високите й остри обувки бяха с токове, така че придвижването й бе тромаво и тя сумтеше и ръмжеше по един определено неподходящ на дама начин.
— Мога ли да ви помогна? — попитах аз.
Бях се облегнал на парапета и се наслаждавах на прохладната вечер и на красивата луна. Няколко облака като мазки бяло, излезли изпод четката на някой художник, засилваха великолепното тъмносиньо на небето, поръсено с брилянтите на звездите.
— Прекрасна вечер — казах аз и се усмихнах лъчезарно.
Кацнала на прозореца, наполовина вътре, наполовина вън, тя изкриви устни кисело в подобие на усмивка, изпусна пътническата чанта и тя така силно удари дъските на аварийния изход, че те изтропаха.
— Трябва да признаеш — каза тя, — че вторият път бях по-добра.
— Гладко като дръжка на пистолет — признах й аз. — Сам не бих могъл да го направя по-добре.
— Това наистина е комплимент — каза тя лукаво, но й хареса.
Бутнах я нежно и тя полетя обратно в стаята като се строполи и се превърна в красива купчина. Влязох след нея през прозореца, измъкнах чантичката от ръката й, извадих портфейла си и го мушнах в джоба на сакото.
— Значи все още има надежда за мен — каза тя като ме погледна с лека усмивка и тръсна самосъжалително рамене. Не можех да я обвинявам, наистина — току-що бе изпуснала почти хиляда долара, за втори път в една вечер.
— Да — казах аз, като й помогнах да стане и й върнах чантичката. — Но отново си мисля за шерифа. Може би все пак трябва да се запознаете.
Тя сложи ръце на кръста си и ме погледна — очите й бяха ясни и големи, и сини, и заплашителни.
— Може би ще трябва да разкъсам роклята си и да викам за помощ. Струва ми се, че един непознат мъж в женски будоар е в неизгодна позиция за пазарлък.
Права бе.
— Знаеш ли — казах аз. — Защо просто не ми направиш една услуга и ще сме квит…
Аз свалих сакото си и го хвърлих на леглото.
— Ха, не така! — каза тя. — Не ти дължа чак толкова голяма услуга.
— Колкото и привлекателна да изглежда тази перспектива, нямам никакво намерение да спя с теб. Ами ако задремя? Господ знае с кои части на тялото ми ще решиш да избягаш.
— Тогава какво?
Аз посочих тъжната гледка, която представляваше покритата ми с прах риза.
— Ти си жена.
— Проницателно наблюдение — каза тя, като се чудеше какво общо има с моята риза.
— Ами ти трябва да знаеш как се чисти такова нещо. Очевидно аз не знам. Аз съм мъж.
— Забелязах вече — после тя скръсти ръце, вдигна кокетните си очи и отново включи на южняшкия изговор. — Ако не мога да го докосвам, поне мога да притискам копринената му риза до развълнуваните си гърди… и да мечтая.
— Добре, добре… ще го направиш ли?
— Разбира се. Дори само факта, че ме приравняваш със стара китайска перачка кара сърцето ми така силно да бие.
Аз разкопчавах ризата си.
— Добре. Само бъди много внимателна.
