— Ще бъда така нежна, все едно е твоята собствена кожа.
— Точно от това се страхувам — подадох й я и облякох сакото си. — Искаш ли да изляза през прозореца или…
Тя открехна вратата.
— Чисто е. Няма опасност за репутацията ми. А също и за твоята.
Тъкмо тръгвах, когато тя пусна още един южняшки изстрел:
— Лека нощ… Бърт.
— Казвам се Брет… много добре знаеш!
Тя затвори вратата.
Постоях няколко мига и размислих. После ръката литна към джоба на сакото ми и усети успокоителната издатина на портфейла ми. Печалбата ми от покера бе в мен, но тя все пак бе успяла да свали ризата от гърба ми.
Жокер
На следващата сутрин се разходих по главната улица, в настроение великолепно като слънчевия ден. Играта миналата вечер ме би приближила доста до входната такса на шампионата, пък и, разбира се, да не забравяме Анабел Брансфърд.
Запознанството ми с тази красива крадлива дама бе ценна добавка към дългия списък от врагове, приятели и приятелски настроени врагове, който притежавах. Предполагах, че мисис Брансфърд отново ще се появи на пътя ми. Това бе нещо, за което си заслужаваше да копнееш и да проклинаш.
Закусих добре с бифтек в хотела, купих си билет за обедния дилижанс и продадох мулето си за петнайсет долара в градската конюшня. Бях отпочинал, току-що изкъпан гладко избръснат и готов за пътуване. Бях се облякъл подходящо — черна риза, нов Ливайс и широкопол стетсън, който хвърляше сянка над очите ми.
Оставаше ми да се отбия на още едно място — банката, която в крайна сметка беше причината за идването ми в този отвратителен град, известен като Кристъл Ривър.
Банката „Кристъл Ривър“ беше скромно едноетажно учреждение. Отвън бяха вързани няколко коня, няколко клиенти стояха вътре пред касата. Приятно и спокойно. Изглежда банката нямаше охрана. Чиновник, който бе може би един ден по-стар от Метусела, ме погледна над очилата си с телени рамки, когато запитах къде мога да намеря президента на банката. Той посочи една врата в дъното.
Положих нежно ръка върху колта 44 калибър на колана ми, когато приближих вратата с матово стъкло, на която със златни букви пишеше: МАТЮ УИКЪР ПРЕЗИДЕНТ. Огледах се бързо, извадих колта и се втурнах в офиса.
Уикър стоеше близо до вратата и ровеше в една картотека, която бе измъкнал от близкия шкаф. Той бе достопочтено изглеждащ мъж на средна възраст с добре поддържани мустаци, облечен в двуреден костюм, широка вратовръзка и игла със скъпоценен камък.
Вдигна глава от картотеката и ме погледна с изплашените, изумени очи на изненадана кошута.
Затворих вратата зад себе си, но продължих да държа пистолета насочен към него.
Уикър върна несръчно картотеката в шкафа, след това бавно вдигна ръце, те трепереха. Гласът му бе патетичен, като на героиня от мелодрама:
— О не, моля ви не ме убивайте, вие злодей ужасен, имайте милост над това беззащитно цвете!
— Играеш грешна роля — казах аз. — Ти си човекът с мустаците, който се разпорежда тук.
Вратата рязко се отвори и старият чиновник подаде глава, очите му се ококориха зад телените очила. Той видя пистолета и изфъфли:
— Грабеж!
— Не, не, спокойно — каза Уикър небрежно. — Просто Брет Мавърик е дошъл да каже здрасти.
И затвори вратата пред носа на притесненото старче.
После се ухили и ми подаде ръка.
— Как си бе, копеле глупаво?
Прибрах пистолета в кобура и топло се здрависахме. Дори се прегърнахме.
— Както Татко обичаше да казва: „Синко, днес се чувствам по-добре от опосум, който дъвче жълта круша“.
— Толкова добре?
— Поне толкова. А ти как си, Мати?
Усмивката му изчезна. Поклати мрачно глава, отиде до бюрото си и седна зад него.
— Чувствам се като крушата, дето я дъвче опосумът.
Седнах на ръба на бюрото му.
— Толкова зле?
Очите му бяха печални.
— Брет, знам, че още ти дължа онези хиляда долара от играта в Ню Орлиънс. Ти постъпи като истински приятел, когато прие гаранцията ми.
— Татко казваше, че единствената гаранция, която човек трябва да приема, е тази, която му дава гробарят.
— Знам това. И може би трябваше да го послушаш. Брет, всичко, което мога да ти дам, са около сто долара — той порови в джоба си и извади една самотна стодоларова банкнота. Подаде ми я.
Аз я взех. Никога, когато съм взимал сто долара, не съм се чувствал по-кофти. Не защото взимах последните сто долара на Мати, бъдете сигурни в това. А заради деветстотинте, които не вървяха с тях.
— Познаваш ме — каза той. — Никога през живота си не съм мотал заем. В края на краищата, ако не вярваш на банкера си, на кого можеш да вярваш?
Реших да не коментирам това и като въздъхнах, пъхнах стотачката в джоба си.
Гласът му бе тъжен, почти жаловит.
— Можеш ли да ми дадеш отсрочка до края на годината?
— Трябват ми сега — казах аз.
Той кимна мрачно и въздъхна.
— За шампионата по покер в Сейнт Луис, нали? Знаех си. Колко е входната такса? Двайсет и пет хиляди?
Кимнах.
— Това е малко състояние.
Наистина беше цифра, която можеше да впечатли дори и банкер.
— Предполагам, една малка честна злоупотреба е нещо, за което ти не можеш и да си помислиш?
— Брет, не мога да сторя това на моите съграждани. Когато влязох в банковия бизнес — влязох на чисто, знаеш това.
— Да. Ако не можеш да вярваш на банкера си…
Като въздъхнах дълбоко още веднъж, аз се смъкнах от бюрото и се запътих към стъклената врата. Мати стана иззад бюрото си и ме изпроводи, прегръщайки ме през рамената.
— Господи, момче, наистина съжалявам. Не взе ли гаранция и от Поркчоп Слим в тази същата игра?
— Слим умря миналия месец.
Той изцъка състрадателно.
— Май чух някакви слухове за това. Само не разбрах от какво е умрял.
— Пет аса. Вдовицата му каза, че ми бил запазил хиляда долара, но тя ги използвала за погребението. Направила му наистина грандиозно изпращане. Най-хубавото в историята на Бумгарнър Каунти, казва тя.
— Брет, аз чух друг слух за Слим…
— А?
— Чух, че жена му го е кремирала и е хвърлила праха в Рио Браво.
Плеснах се по челото.
— Вдовицата на Поркчоп ме е метнала? Накъде е тръгнал този свят?
