Няколко мига останах просто така, без да мърдам, с отпуснатите юзди в ръка, изтощен, но весел и щастлив. Сърцето ми блъскаше, дишах тежко. Кочияшът, клюмнал до мен, също се радваше на спокойствието.
Долу отляво на мен, Кошър слезе от дилижанса и джентълменски помогна на Анабел.
Старият хитрец, казах си аз и, без много да му мисля, скочих от капрата.
Предполагам, че трябваше да бъда по-внимателен.
Сред прашните вихри и сред бъркотията не бях забелязал, не бях осъзнал, че сме спрели на ръба на пропаст.
И то не каква да е пропаст, а на каменистия склон на каньон. Е, не беше дълбок като Гранд Каньон. Всъщност далеч не бе толкова дълбок. Просто достатъчно дълбок, за да се натроши всяка костица на тялото ти, ако решиш да се хвърлиш надолу.
Решение, което аз се опитвах да взема, застанал на самия ръб, с гръб към пропастта, виещият вятър бушуваше из каньона, и ме зовеше, докато ръцете ми неистово вършееха из въздуха. Не се осмелявах да погледна назад към дългото падане, което ме очакваше, докато размахвам ръце като вятърна мелница. Застанал на безопасно разстояние, Кошър ме наблюдаваше, прегърнал Анабел през кръста, за да й вдъхне увереност.
Тя изглеждаше смутена. Бе покрила лицето си с облечената си в ръкавица ръка и надзърташе през пръсти към моята олюляваща се фигура.
— Няма ли да му помогнеш? — попита тя Кош.
— В края на краищата младежът така усилено се труди, за да доведе всичко до успешен край — каза Кошър царствено, — че само би се засегнал, ако му помогна. В крайна сметка той ще оживее и ще ми бъде благодарен за това.
Тогава възвърнах равновесие, залитнах напред към твърдата земя и се приземих по лице, вдигайки последен облак прах.
Една силна ръка се появи пред погледа ми.
— Разреши ми да ти помогна — каза Кош.
Погледнах го злобно.
— Ти направи достатъчно много — станах на крака и, изтупвайки се, казах: — Имам предвид това, че оправи колелото. Иначе всички щяхме де сме мъртви.
— Оказа се, че съм сгрешил — каза Кошър. — Колелото си беше съвсем наред.
Той се наведе към мен и прошепна в ухото ми:
— Някой трябваше да остане в купето да пази малката дама, синко.
Поруменяла от негодуване, Анабел вирна брадичка, опря юмручетата си от двете страни на тънката си талия и каза:
— Шериф Кошър ти направи услуга.
Ококорих очи.
— Услуга?!
Тя кимна.
— Той ти помогна да добиеш самоуважение. Не се ли чувстваш по-добре сега, след като направи нещо смело?
Няколко мига стоях като вкаменен. След това избърсах праха от лицето си с две ръце, приближих се до Кош и го дарих с лъчезарната си усмивка.
— Сега разбирам — казах аз. — Това е било за мое добро. Да дооформя характера си.
— Точно така — Кошър погледна към небето и се усмихна носталгично. — Как добре си спомням първия си излязъл извън контрол дилижанс… човек някак се привързва към тази работа…
— О, аз се уча. Странно — поклатих глава. — Ти сигурно си мислиш, че съм ядосан.
Анабел бе взела колана с пистолета от дилижанса.
— Заповядай, Брет.
Не „Бърт“, за разнообразие. Тя изглежда бе много горда заради мен.
— Но аз не съм ядосан. Ни най-малко — закопчах кобура на 44 калибровия си колт и го закрепих за крака си. — Има само още една дреболия.
Кош се усмихна щастливо на ученика си.
— Да, момко?
Извадих пистолета си — въпреки изтощението ми светкавичното изваждане се получи добре — закачих петлето с палец, чу се едно зловещо щрак и той погледна към дулото, мънистените му очи се кръстосаха.
— Не се опитвай втори път да ми помагаш — казах аз.
Опасности, трудности и клопки
Когато и последната лопата пръст бе хвърлена, слънцето вече бе слязло ниско и небето изпъстрено с виолетово и оранжево, а сенките ни падаха дълги и криви върху гроба на нашия безименен кочияш. Сложих лопатата, която с Кош си бяхме разменяли, обратно в отделението за инструменти, но ако подобна съдба някога ни сполетеше, надявахме се всеки пътник да прояви същата доброта и към нас.
Стояхме над гроба с шапки в ръце, между нас беше Анабел.
— Каза, че баща ти е бил пастор — напомних му аз. — Ти ще кажеш думите.
Кеш кимна и зарецитира „Отче наш“. Аз се присъединих към него. Анабел направи същото някъде към средата.
— Предполагам — каза Кошър някак неловко, — някой трябва да каже няколко добри думи за покойния.
— Откъде да знаем, че е бил добър? — измърмори Анабел, като за миг забрави южняшкия си акцент. Лицето й, изкривено от яда, бе жестоко. — Не знаем абсолютно нищо за дъртака, освен че умря, докато ни возеше и за малко не ни уби.
Кошър хвърли разочарован поглед към нея.
— Така е, не знаем! — каза тя и тръсна предизвикателно къдрици. — Дори не знаем името му… в портфейла му имаше само един списък с публични домове.
— Слаба е плътта — каза Кош.
— Слаба е и аз съм гладна — каза тя. — А ти каза, че трябва да опитаме да стигнем до тази страноприемница преди да се стъмни.
Аз също бях гладен и като Анабел не бях много-много по церемониите, нито пък приемам живота на сериозно. Но смъртта? Това бе нещо друго.
Започнах да пея:
— Смайваща благодат, как сладък е звукът…
Гласът ми ехтеше из неплодородния пейзаж. Не звучеше никак лошо. Внезапно Кош се присъдени към мен.
— … който спаси грешник като мен — пеехме ние.
В двуглас. Освен това гласът му не беше лош.
Жестокостта напусна лицето на Анабел, красотата се върна и бях сигурен, че тя вече съжалява за това, което е казала. Трогнала я бе хармонията на нашите гласове.
— … загубих се — пеехме тримата — но сега отново съм добре…
Тя имаше прекрасен глас, висок, чист като планински поток, макар че не бе много сигурна в думите. Тя спря, когато стигнахме:
— … бях пленник, но сега съм свободен.
Но когато започнахме следващия куплет, тя отново се присъедини към нас, и тримата пяхме така все едно пеем заедно от години. Едва ли имаше църква в страната, която не би ни приела с радост в лоното си.
— През много опасности, трудности и клопки — гласовете ни се сляха и зазвънтяха из местността — аз вече минах. — Но благодатта дотук изведе ме невредим. И благодатта до дома ми ще ме заведе…
Когато ехото от красивата ни песен замря, ние казахме по една безмълвна молитва, всеки по свой си
