Направих недоволна гримаса.

— Какво искаш да кажеш с това „нас“. Не си спомням да съм взимал съдружник…

— За десет процента — каза майката, кръстосала ръце като индиански вожд. — Искам тези диваци да си платят за това, което направиха!

Зарадвах се да чуя за десетте процента, но трябваше да й кажа истината.

— Госпожо, повярвайте ми. Бил съм индиански скаут, когато бях малко по-голям от вашата дъщеря. И няма никакви, повтарям, никакви враждебно настроени индианци в тази част на страната.

Глух тътен сложи точка в края на изречението ми, но след това последва още един и още един, докато изречението ми се превърна във въпрос от ескалираща каденца, която ехтеше от хълмовете.

Индиански бойни барабани.

Прерийно цвете

Следите бяха пресни. Неотдавна бе валял дъжд, така че всички скорошни следи от коне и добитък бяха заличени. Тези следи бяха на няколко часа.

— Яздят подковани понита — казах аз, като вървях през храсталаците, Анабел ме следваше. На няколко крачки зад нас, също пеша, Кошър водеше три коня от впряга на дилижанса, които бяхме оседлали. Тъй като аз бях забил поглед в земята, Кошър непрекъснато се оглеждаше за опасности. В момента нямах нищо против, че е с нас.

Той от своя страна нямаше никакви критични забележки към следотърсаческите ми умения. Старият войн можеше да познае човек, който е способен да проследи кърлеж по твърда скала.

Но да не забравяме и третия член на нашата експедиция.

— Какво от това, че са подковали понитата си? — попита тя недоверчиво.

Продължавахме да вървим, сухата растителност шумолеше под краката ни.

— А, значи, че преди това не са били подковани — заключи тя. — И какво от това?

— Не значи, че преди това не са били подковани. Просто значи, че не са индианци, тъй като индианците не подковават конете си.

— А може би тези индианци са ги откраднали.

— Не са индианци.

Тя се нацупи.

— Какво толкова ги защитаваш тези индианци? Те са само едни мръсни диваци.

Спрях и мило се усмихнах.

— Знаеш ли, Анабел, като се замисли човек, ти си абсолютно права. Те са само шайка негодяи и диваци, а освен това са и неблагодарни.

— Неблагодарни?

Продължих да се движа, очите ми разчитаха знаците по храстите. Земята тук изглежда бе по- плодородна — с часове бяхме пътували, без да видим нещо, освен лишеи, суха трева и най-различни кактуси, упоритата флора, която може да вирее дори в пясъците на пустиня. Но тук светът започна да се раззеленява.

— Да, неблагодарни — продължих аз. — Все пак ние сме им дали едрата шарка?

— Много смешно.

— Но от друга страна мисля, че са си го заслужили, задето са били на нашата земя преди да дойдем тук. Та като говорим за хора, които не са си на мястото, какво точно правиш тук?

— Ние сме съдружници. Петдесет на петдесет.

— Да предположим, че направим тази гигантска крачка — казах и поспрях за миг. — Да предположим, че сме наистина съдружници. Кой решава дяловете? Твоите следотърсачески умения не са на кой знае каква висота…

Зад нас Кошър се обади не особено уместно.

— Петдесет на петдесет ми се струва справедливо.

Хвърлих му унищожителен поглед.

— А как точно си представяш твоя дял в цялата работа? Трима съдружници не могат да си поделят нещо петдесет на петдесет.

Той ме погледна подозрително през присвитите си очи.

— Някой трябва да ви наглежда, деца… ако акцията се окаже успешна, някой трябва да се погрижи онези храбри дами да си получат обратно парите.

Един от конете, които той водеше, изцвили, изразявайки моето мнение.

Продължих напред. Храсталакът се превърна в гъсталак. Ако тези „индианци“ си въобразяваха, че ще загубим следите им тук, наистина бяха тъпи диваци.

Анабел изприпка и се изравни с мен.

— Няма да стане петдесет на петдесет.

— Добре, тогава да го направим четирийсет на шейсет, щом си толкова belligerant.

Аз само я погледнах.

— Belligerant. Или може би е прекалено грубо, вероятно recalcitrant ще бъде по-точно.

Погледнах назад към Кошър, който също не разбираше нито думичка от приказките й.

Тя докосна гърдите си.

— Френски, джентълмени. Образование. Нещо, което цивилизованите хора придобиват.

— Красиви думи, Анабел — казах аз. — Само че не струват четирийсет на шейсет. Какво друго смяташ да направиш, за да заслужиш дяла си, освен да рецитираш френския речник?

Гъсталакът, в който вървяхме, бе трудно проходим и тя ме държеше под ръка. Май нямах нищо против.

— Ще помагам — каза тя. — Да. Първо, няма да сте съвсем сами тук. Ще има кой да дава идеи…

Тя избра точно този момент да закачи върха на едната си обувка в един сух клон, загуби равновесие, залитна напред и опита да завлече и мен. Мъчейки се да се задържи на крака, тя се вкопчи в колана ми и едната й ръка потърси опора не къде да е, а в 44 калибровия ми колт.

Пистолетът произведе изстрел, разтърси земята, уплаши конете, да не споменавам колко уплаши мен самия. Докато Кошър се оправяше с обезумелите коне, аз просто седях, зяпнал жената пред мен, сред облак барутен дим, който гъделичкаше ноздрите ми.

Предполагах, че ако бе простреляла крака ми, щях да забележа. Погледнах надолу и видях малката черна дупка, която изстрелът бе пробил в земята.

— Та какво щеше да даваш? — попитах аз.

Изражението й бе резултат от съчетанието между усмивка и гримаса.

— Да го направим тогава седемдесет на трийсет? — помоли тя примирено.

Продължихме нататък. Шубракът се сгъстяваше, тук-там се появиха и дървета, но недалеч пустинята отново влизаше във владение на пейзажа. Наведох се, за да избягна един клон.

— Великият скаут — измърмори тя, като също се наведи под клона. — Всеки може да проследи няколко коня.

Спрях, обърнах се към нея и посочих към небето, където грациозно се виеше един ястреб.

— Виждаш ли това?

— Разбира се.

— Но знаеш ли какво означава? В нашето положение? Какво ни казва това за хората, които преследваме?

Тя се замисли, издаде напред устни, като че ли се опитва да блесне с нещо интелигентно или пък може би искаше целувка. Най-накрая вдигна рамене и каза:

— Не. Какво означава?

— Нищо.

Въздишка на възмущение се процеди през зъбите й като пара от клапан.

— Но ти не знаеше това — посочих аз.

— Напротив, знаех го! Знаех, че нищо не означава, ти си този, който инсинуира, че има значение…

— О, пак учени думи, с които ще оправдаеш десетте процента, дето ще ти ги дам.

Вы читаете Мавърик
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату