удоволствие.
— Но ако поработиш върху знаците, които те издават, ще станеш по-добра — прошепнах аз. Продължавахме да се придвижваме напред под съпровода на металическите звуци на латерната. — Основното в покера е да знаеш кога и как да блъфираш. Но ти се издаваш по два начина… Първо докосваш нокътя на палеца си до нокътя на кутрето. Второ…
— Млъкнете — каза Кошър. Гласът му бе равен и сух като плато.
Прав беше.
След това пазехме тишина, освен когато обувката на Анабел забърса едно камъче и то се затъркаля. Замръзнахме, но нищо не се случи — никой не дойде да види какво става. Анабел промълви едно безгласно „извинявайте“ и продължихме нататък.
Скоро стигнахме до храсталака, спотаихме се там и започнахме да наблюдаваме лагера, който бе малко по-нагоре по брега на едно равно прашно място. Здрачът направи място на нощта, но отблясъците, но огъня (и едно значително парче луна) ни показваха всичко, което искахме да видим. Шестима простаци, някои все още намазани с бои, бяха налягали върху постелките си, сгушени под одеялата. Тук-там бяха разпилени бутилки от уиски, чието изпразване бе очевидната причина тези юначаги да хъркат. Шестте коня бяха вързани за близките дървета, а край догарящия огън пружината на латерната бавно се доразвиваше и тъжната песен звучеше още по-тъжно.
— Виждаш ли боята по лицата им? — прошепнах на Кошър.
— Само двама — уточни той.
— Ще гарантираш ли за това?
Той кимна.
— Други доказателства не ни трябват — казах аз.
— Може да са просто пияни каубои, които са се повеселили — посочи Кошър.
— Не — възпротивих се аз припряно — това са нападателите. Не чуваш ли проклетата латерна? Помниш ли, онази възрастна жена каза, че са взели латерната на дъщеря й?
— Косвена улика — каза той, точно като юрист.
Доказателство е идентифицирането. В момента това са само предположения… и то безпочвени…
Отново бе прав.
Погледнах шестимата дремещи мъже. След това погледнах Кош.
— Лесно ще се справим. Изненадата ще бъде на наша страна.
— „Наша“? Това май е нещо ново, синко? Струва ми се, че това шоу си е твое.
— Ще ме оставиш сам срещу шестима мъже?
— Убеден съм, че някъде дълбоко под тази клоунска фасада се крие истински мъж, който се мъчи да излезе на свобода.
Анабел наля масло в огъня.
— Не се притеснявай… те спят и очевидно са пияни. Кош е залавял по осем престъпници, абсолютно трезви.
— Той винаги е трезвен.
— Не казах „трезвен“, имах предвид, че престъпниците са били трезви.
Разговорът ни бе станал малко по-шумен, отколкото е разумно за хора, които се спотайват край вражески лагер, особено участието на Анабел, така че се наложи и аз, и Кош да затиснем с длан прекрасната й уста.
Въпреки това един от шестимата бандите, мършав и намазан с боя, се размърда. Изглежда бе чул шум в храстите. Как се бе случило това? Той са надигна на лакът и се загледа към храстите, за които се надявахме да са ни добро прикритие.
Той пъхна ръка под одеялото и измъкна пистолет.
Отметна одеялото, изправи се и се заоглежда злокобно. Намазаното с боя лице просветваше над червеното му бельо. Изглеждаше толкова абсурдно, че щях да се разсмея, ако не беше ремингтънът 45 калибър в ръката му.
Тогава нещо друго привлече вниманието му — бутилка уиски, в която за малко не се спъна. Той се наведе, разклати я и се ухили, явно доволен от значителното количество отровна течност, което се разплиска вътре, надигна я към устните си и жадно отпи, после се върна в постелята си, където довърши бутилката, а след това отново заспа.
След малко прошепнах на Кош.
— Нали ще ме подкрепиш, ако стане някоя беля?
— Можеш да разчиташ — каза той напълно сериозен.
— Щом свирна и ти идваш. О кей?
— Свирката ще е още на устните ти и аз ще съм до теб.
— И никакви такива тъпотии като „откаченото колело“?
Той изглеждаше обиден.
— Там ставаше въпрос за счупени кокали… а това е въпрос на живот и смърт.
Дали тези думи трябваше да ми вдъхнат сигурност?
Обърнах се към Анабел. Изглеждаше много красива на лунната светлина. Пет пари не давах за лунната светлина.
— Дай ми пистолета си.
Тя се престори на учудена.
— Защо реши, че имам пистолет?
— Ти си жена, която живее в мъжки свят. Имаш дамско пистолетче, скрито някъде.
— За какво му е на най-бързия стрелец, когото светът е виждал, някакво си дамско пистолетче?
— Имам нужда от всички куршуми, с които мога да се сдобия. Замисляла ли си се, че може би се фукам с бързата си ръка, защото в една истинска престрелка, когато трябва да се целя в живи хора, аз… хайде просто ми дай проклетия си пистолет!
Тя измъкна малък пистолет от един джоб — малък, но не пистолетче, а истински револвер, който ми даваше още пет куршума. Много добре.
Кошър сложи ръка на рамото ми и го стисна. Погледът му бе стоманен и окуражителен. Анабел стисна ръката ми и ме погледна с искрена загриженост.
— Е — казах аз, — както казва Татко: „Страхливец никога не може да направи флош…“
Изправих се, излязох от храстите и закрачих към лагера на бандитите.
Двама от тях ме чуха веднага, а останалите се размърдаха. Колтът ми бе в кобура, ръцете леко повдигнати на нивото на кръста.
— Добър вечер, господа.
Половин дузина мърляви, обути в дълги вълнени гащи каубои, двама от тях с намазани с боя лица, седнаха в постелките си и замижаха към мен, все едно бях част от съня им или видение в резултат на алкохола.
— Казвам се Бърт… — бях нервен, — Брет Мавърик.
Пуснах лъчезарната си усмивка.
Шестте объркани лица се спогледаха.
Приближих се до тлеещия огън.
— Съжалявам, че трябваше така да ви се натрапвам по средата на нощта. Искам само да ви уведомя за нещо…
Объркването прерастваше в подозрителност и раздразнение — яростта не можеше да е далеч.
— … в момента — казах аз лъчезарно, — точно в този момент към всеки от вас е насочен пистолет.
Това бързо ги разсъни.
Но никой не скочи на крака. Те вярваха в това, което този безумен натрапник, гласът му безгрижен като на волна птица, току-що бе споделил с тях. Очите им бясно претърсваха храстите и тъмнината. Не показаха пистолетите си, но както онзи намазан с боя негодник, който за малко не дойде при нас, безсъмнено всички имаха един или два пистолета, скрити под одеялата.
— Естествено, имате пълно право да знаете кои са тези хора и защо са насочили оръжията си срещу вас — уверих ги аз. Посочих към мъжа най-близо до мен, който имаше дълъг бял белег на необръснатата си
