Той язди през равния безплоден пейзаж докато стигна до едно възвишение, на върха на което чакаха гротескните му спътници. Присъедини се към тях и после се изгубиха зад хълма.
А аз, аз самият също се чувствах донякъде изгубен. Бях изял страховит бой и не бях в най-доброто възможно положение. От друга страна бях сам, като се изключи най-невъзмутимия кон на запада. Ако Ангела си мислеше, че идващата буря ще уплаши Оли, или че една торба от зебло, хвърлена в краката му, ще го накара да се вдигне на задните си крака, той дълбоко се заблуждаваше.
Всичко, което трябваше да направя, бе да се измъкна от примката около врата ми. Поех си дълбоко въздух и я опитах, просто да проверя колко е стегната…
Оли направи половин крачка.
Не го бях стреснал, но размърдването му бе напомнило за присъствието ми и сигурно бе решил, че смятам да тръгнем на някъде.
— Спокойно, момчето ми. Пррт.
Успокоителният ми тон спря коня и той се върна в отпуснатото си, близко до ступор състояние.
Трясъкът на една гръмотевица разтърси света и ако бях кон, щях да съм на задните си крака и диво да цвиля. Подобните на скелет клони на дървото се разклатиха като симфония от чаши, в които тракат зарове. Дори след гръмотевицата дървото като че ли продължаваше да потрепва.
А също и аз.
А Оли? Очевидно бе спал по време на по-лоши бури, и то неведнъж. Не помръдна и на инч.
— Спокойно, момче — говорех му аз и продължих да го успокоявам, докато въртях врата си, все едно носех неудобна вратовръзка, пък предполагам така си и беше — по-неудобна връзка от тая надали има.
Може би ако можех да си провра брадичката, щях да успея да прекарам това проклето нещо нагоре през лицето и главата си…
Оли остана неподвижен. Имах шанс. Лъчезарната ми усмивка разцъфна на лицето ми и аз въздъхнах с облекчение, и тогава почти се задавих с въздишката.
Торбата от зебло.
„Компанията“, която Ангела ми бе оставил, за да не полудея от самота.
Тя се гърчеше като танцьорка на кючек.
Помните ли, когато ви казах, че Ангела е зъл, колкото чувал пълен със змии? Ето, че съм знаел какво говоря…
Торбата от зебло бе като жива. Движеше се, местеше се, рисуваше зловещия си подпис в прахта. Но самата торба не бе жива: нещо в нея беше живо.
Чувалът за картофи бе пълен с движещи се, извиващи се същества, които се гърчеха и се опитваха да се измъкнат от своя затвор, също като моя врат от въжето, само че те не само мърдаха.
Те също и тракаха.
Оли — Господ да го поживи — не забеляза. Цялата тази история поне засега ни най-малко не го впечатляваше. Изглежда се радваше на почивката от тежката езда. Макар че бяхме заедно от сравнително кратко време, Оли и аз, си бяхме симпатични.
Но съдържанието на торбата от зебло не бе приело гръмотевицата така спокойно както моят кон. Раздразниха се. А щом се измъкнеха от торбата и сънливите очи на Оли ги фокусираха и щом муцуната му ги подушеше, инстинктивната хармония, която съществуваше между нас, както и вродената му невъзмутимост, щяха да бъдат отнесени от вихъра.
А вихри в момента имаше в изобилие.
Време бе да им дам да отнесат и предпазливостта. Плъзнах брадичката си под примката, грубият коноп отначало гъделичкаше, а после ме ожули, беше стегнат и ужасно болеше, но имах ли избор? Това действие ме накара да започна да се извивам на седлото също като змиите, които се извиваха в онази торба, но Оли остана спокоен. Като че нищо не можеше да го смути.
— Добро момче — шепнех аз, — добро момче. Печелиш една голяма купчина овес…
Отново гръмотевица разтърси небето и всичко под него — с изключение на Оли. Със същия успех можеше да бъде статуя на кон.
Облаци препускаха из небето като развилняла се шайка, търсеха всяка пролука слънчева светлина и я запълваха. Възцари се черен като въглен мрак, разкъсван от време на време от някоя случайна светкавица. Нащърбените мълнии бяха сребърни жилки в небесната пещера.
Примката бе до носа ми, точно под него, когато надзърнах над въжето към торбата със змии.
А това наистина бе торба със змии: сега вече знаех това със сигурност. Ангела, макар в момента да не присъстваше, ми бе показал първата си карта.
Гърмяща змия надничаше от торбата.
— Господи — казах аз тихо.
Отчасти това бе молитва.
Отчасти не бе. За щастие Оли не бе забелязал диамантения гръб, изпълзял от торбата. Но колко време още щеше да остане чужд за това, което става около него, не се наемах да прогнозирам.
Но гой остана. Дори и когато още половин дузина гърмящи змии изпълзяха от торбата и зарисуваха мързеливи серпантини съвсем близко до копитата на Оли. Интересно е колко различни по размер гърмящи змии Добрият Господ в своята Безкрайна Мъдрост е решил да сътвори на тази Порочна Земя. От отвора на торбата се процеждаха какви ли не по размери змии — вариращи от големи до огромни.
Все още не бяха сърдити, всъщност изглеждаха доволни, че са на свобода. В края на краищата се усмихваха.
Такива зъби биха накарали и Док Холидей да се замисли.
А аз, аз просто продължих да се гърча, опитвайки се да провра нос под въжето, като същевременно се молех Оли да остане в самодоволния си унес или да продължи да спи, или каквато там бе причината да не цвили и да не се дърпа при вида на гърмящия котильон, който танцуваше в краката му.
Право да си кажа, треперех от ужас и ако това според теб, приятелю, е страхливост, си е твой проблем. Както казваше моят Татко: „Страхливецът умира хиляда пъти, смелият само веднъж. Хиляда към едно — това е добър залог.“
Цяла седмица бях прибирал залозите, а понякога дори играч, който работи с проценти като моя милост, може да използва усмивката на Госпожа Фортуна.
Приятелска игра
Някой открадна коня ми от конюшнята в Елуд, Казъс — вероятно някой обиден некадърен играч — и нямаше много-много какво да направя. Трудно би могло да се каже, че с шерифа Дуули сме приятели, а и бях създал прекалено много потенциални заподозрени на масата за покер в бара „Плачещата върба“, за да си губя времето да разследвам случая сам.
Така че се сбогувах не особено сърдечно с този досаден град и се отправих към свежи пасища. Торбата на седлото ми беше пълна с кеш, така че можех да си позволя нещо по-породисто от мулето, което яздех, но си броях всеки цент. Покер-играта на века започваше след десет дни в Сейнт Луис и все още не ми достигаха три хиляди за таксата за участие.
Като излизах от един прашен каньон, възседнал топуркащото си муле, се натъкнах на керван каруци, отправили се към обетованата земя. Кимнах на пионерите с тъмни шапки, огромни бради и мрачни лица — най-вероятно някакви религиозни хора, може би мормони — повдигнах шапка на облечените в басмени рокли дами, които се усмихнаха свенливо и извърнаха погледи. Отзад в една от каруците забелязах две момчета, десет-единайсет годишни, които играеха карти. Надеждата на новата генерация.
Местните жители сигурно смятаха Кристъл Ривър за елмаз, сгушен край брега на притока, чието име селцето бе заело. Всъщност, натовареният черен път с два дълбоки коловоза водеше към главна улица — покрита с речен пясък, за да се намали до минимум вдигането на прах — която разкриваше гранично градче, съвсем малко по-неприятно от повечето. Разбира се, имаше градска конюшня с плевня отгоре и ковачница отпред. Имаше и магазин на „Трапнълс“ и железария на „Хардгроувс“, подредени един до друг, които споделяха ярко боядисан дървен навес, хвърляш сянка над една дъсчена веранда, и аптека на „Хейс“ с огромни стъкленици пълни с разноцветни течности и избелели от слънцето хапчета на витрината.
Но най-вече притежаваше огромно количество дървени постройки, чиито натруфени фасади се хвалеха
