с повече барове и игрални домове от Уичита и Додж Сити взети заедно.
С други думи, селски град по мой вкус.
Бях дошъл в Кристъл Ривър, за да взема едни пари от банката — не с грабеж, разбира се. По стечение на обстоятелствата — един от онези приятни и редки обрати в живота на човек — местният банкер ми дължеше пари, макар и да имаше гадния навик да отлага издължаването. Мулето ми тъкмо си проправяше път по главната улица, когато един дилижанс слезе от подобния на шлеп ферибот и затрополи по улицата. Въпреки речния пясък доста прах се вдигна право в лицето ми.
Не че в момента имаше някакво значение. Бях покрит с повече мръсотия от прост кравар.
Дръпнах юздите и спрях мулето пред банката, където една бележка ме уведоми, че банката Кристъл Ривър ще бъде затворена до утре сутринта. Изсумтях, перспективата да загубя още време не ми бе много приятна.
Ако успеех да събера няколко дълга оттук до Сейнт Луис, единият от които бе на местния банкер, щях да вържа входната такса за Шампионата по покер на река Мисисипи. Нямаше нужда да търся другаде средства. Нямаше нужда да се изкушавам от игралните домове на Кристъл Ривър.
От друга страна, хазартът никога не ме е изкушавал. Едно от най-често срещаните погрешни мнения за мен и брат ми Барт е, че сме комарджии. Наричай ни така на свой риск: ние сме тексасци и лесно се обиждаме.
Ние сме, ще ти кажа какво, ние сме играчи на покер.
И както ни учеше нашият Татко: покерът ни най-малко не е хазарт.
Така че когато вързах мулето си за стълба пред Кристъл Палъс — сграда толкова величествена, че дори имаше втори етаж и табела, на която пишеше ДАВАМЕ СТАИ, — аз не се поддавах на изкушение, а се вслушвах във вътрешния глас на разума. Проправих си път до рецепцията и оплешивяващият чиновник, смръщил нос да задържи пенснето си, смръщи също така и лице при вида на един покрит с прах скитник, без съмнение — и неплатежоспособен.
— С какво мога да ви бъда полезен, сър?
Посегнах към джоба на ризата си и извадих една-единствена сгъната на квадрат банкнота. Разгънах я и разкрих цялото й стодоларово великолепие.
— Стая — казах аз и бутнах банкнотата към него. — И гореща вана.
— Разбира се, сър!
Усмивката и промяната в поведението му бяха така внезапни и радикални, че не можах да не се ухиля. Поклатих глава и се записах в регистрационната книга, прибрах рестото и тогава — с торбата от седлото на рамо и карабина в ръка се отправих към стълбите.
— Момент, сър!
Погледнах назад. Той четеше името ми в книгата.
— Има телеграма за вас!
— Донеси я.
Той охотно приближи:
— Искате ли да ви я прочета?
— Не.
Въпреки това я прочете.
— В нея пише само: „Пази си гърба“. Няма подпис, знаете ли от кого е?
— Да.
— Заповядайте — каза той затворнически, подаде ми я и изприпка обратно до рецепцията.
Хвърлих един поглед на телеграмата, сгънах я и я прибрах в джоба, където преди това беше стодоларовата банкнота. После се качих горе.
А ако се чудите от кого е телеграмата, не си губете времето да чакате да ви кажа.
Това е последната ми карта.
След една гореща вана отново се почувствах човек. Когато на здрачаване заслизах по стълбите с черния си стетсън, облечен във фрак, с тясна вратовръзка, копринена жилетка в зелено и черно и най- красивата дантелена риза с жабо, която някога бе ушивал парижки шивач, сигурно съм бил видение от друг свят.
Кристъл Палъс беше селско видение от въртящи се колела, тракащи зарове и долари, които минаваха от една ръка в друга. Бизнесът вървеше добре за това време на деня. Барманът бе постоянно зает. Клиентите, които варираха от скотовъдци до местни търговци, опитваха късмета си на рулетка, колелото на късмета привличаше други, а много седяха на маси и играеха фаро, ред дог и двайсет и едно.
Бях у дома си.
Но нито една от тези игри не бе моята игра. Като слизах надолу по стълбите, гледката на това провинциално казино ми напомни за времето, когато Татко ни подбра с Барт — бяхме не по-високи от катарамата на ръчно направения му колан, и ни заведе в казино Ел Пасо. Той махна с ръка с един всеобхващащ жест и гласът му бе строг и повелителен като на баптистки проповедник.
— Момчета — каза той, — огледайте добре. Това тук е известно като хазарт. Пазете се далеч от него. В игрите на случая като тези човек няма никакъв шанс.
Кимнах на Барт и той ми кимна.
Тогава Татко се усмихна и каза:
— Момчета… играйте само покер.
Само на една маса се играеше покер и казиното не участваше. Ето така обичах. Единственото правило на Татко, което постоянно нарушавах, бе: „Синко, никога не играй с непознати. Достатъчно неприятности си имаш с хората, които познаваш.“
Но човек, който играе покер така добре като мен, трябва непрекъснато да се мести, за да може да играе, а човек, който пътува толкова много, колкото мен, трябва да поема някои рискове, дори и да не обича да губи. И именно поради тази причина аз влизам в една игра на покер по същия начин, по който бях влязъл във ваната, — първо натопих палеца на крака си в горещата вода. Просто я изпробвах.
Така че преди да попитам за свободния стол, известно време наблюдавах. Преценявах играчите.
Трима от тях бяха типични простолюдни играчи — спечелят малко, загубят малко. Единият беше кравар, който често псуваше и после се извиняваше на човека до него, пастор, който казваше: „Благодаря ти, Исусе“, когато харесваше картите си. Другият държеше железарията и залагаше малко повече, но все пак твърде малко, за да има значение.
Другите трима играчи бяха по-интересни. Едно хлапе, което едва ли бе на възраст да бъде изобщо тук. Мършав изтърсак с млечно шоколадово бомбе и тъмно сако, в което се губеше. Изглеждаше така, все едно че ако пие питие със сламка, има опасност да падне в него.
Но револверът, който носеше в добре смазан кобур, професионално вързан за крака, показваше, че не трябва да се приема несериозно.
До него, чудо на чудесата, имаше красива жена. Или може би не красива, но наистина хубава, а за човек, който два дни се е скитал из пущинаците в компанията на муле, празник за очите. Беше облечена в елегантна сатенена рокля, синя като нощно небе, русата й коса бе вързана отзад с панделка, а на млечнобялата й шия блещукаше огърлица от черни мъниста. Носеше грим, но не тежкия грим на танцьорка.
Не играеше покер много добре, но във флиртуването бе истински виртуоз.
До нея седеше още един играч, когото те наричаха по незнайни причини Ангела. Брадат мъж, гледащ мрачно изпод широкополото си черно сомбреро — огромен, вонящ и отблъскващ. Той би накарал дори ловец на бизони, който току-що се е върнал от прерията, да си потърси друго място да седне.
Но хубавата дама изглежда нямаше нищо против — повечето играчи на покер, добри или лоши, не биха имали. Те обичат играта.
Ангела седеше и се мръщеше на картите си, които изглеждаха миниатюрни в огромните му лапи. След една седмица той и неговите приятелчета щяха да сложат примка на врата ми и да хвърлят в краката на коня ми торба, пълна с гърмящи змии. Но той не спомена нищо за това, а и аз някак забравих да го питам.
— Зает ли е столът? — питах аз.
— Сега вече е зает — каза дамата. Имаше южняшки акцент, чуруликащ като любовната песен на пойна
