— Мисля, че това е вождът — предположи Анабел.
— А стига бе? — казах аз.
— Нали си бил индиански скаут — каза Кошър спокойно. — Разпознаваш ли ги?
Кимнах мрачно.
— Племето факоуай — поклатих глава. — Мислех, че Кряскащия Орел и неговите главорези отдавна са прогонени в Мексико.
Вождът насочи коня си към нас, зад него хоризонтът бе затъмнен от неговите хора. Когато белият жребец запристъпва към нас по негова повеля, сериозният взор на вожда се заби в нас като гореща стрела.
Спря.
Преговори.
На гърления език на факоуай, който научих преди много години. Лицето му бе безизразно като камък, гласът му — суров като пустите земи, които навремето са били царство на благородния му народ. Той каза:
— Мавърик, знаех си, че си ти. Да не си дошъл за парите, които ти дължа?
Всъщност на факоуай няма дума за Мавърик. Той ме нарече Недамгосана Крава, което е най-близкото, което имат. Така че ако не възразявате, в превода ще си позволя да използвам Мавърик.
И така, без да изоставям мрачното си изражение, се обърнах към Кошър и Анабел, както и към заселниците, които се бяха свили уплашени при вида на тези диваци, и попитах:
— Някой разбра ли какво каза? Някой говори ли факоуай.
Кошър поклати отрицателно глава, другите сториха същото.
— Аз знам няколко думи.
— Брет — каза Анабел и хвана ръката ми. — Бъди внимателен…
Докоснах красивото й лице и кимнах храбро.
После се приближих до Кряскащия Орел (който сега се наричаше Джоузеф) и казах на факоуай:
— Защо носите цветовете на войната?
— А, само за майтап. Така можем да се махнем от жените си за малко.
— Не се усмихвай. Обещай ми, да не се усмихваш.
— Никога не се усмихвам.
— Напротив. Това винаги те издава. Така спечелих онези хиляда долара, които ми дължиш. Искам една услуга.
— Колко време ще отнеме? Тази сутрин е ветровито и без риза е студено.
— Бързо ще стане. Кресни ми.
Джоузеф пусна смразяващ крясък, от който дори и аз се уплаших. Чух как заселниците панически хукнаха да се крият. Кошър застана до мен и прошепна:
— Какво каза?
Хванах го за ръка, приближихме се до Анабел и тримата си зашушукахме. Аз казах:
— Изглежда сме извършили ужасно светотатство…
— Не! — каза Анабел и пръстите й литнаха към устните.
— Да. Това е свещена земя.
— Но ние не знаехме, че е свещена. Кажи му, че веднага ще се махнем!
Обмислих това и кимнах.
Върнах се при Джоузеф и му казах:
— Размахай копието, развей перата и стреляй във въздуха. Гледай яростно. Говори. Нали знаеш, дръж се като индиански вожд.
Джоузеф измъкна карабината си от украсения с мъниста калъф и стреля във въздуха. Започна да крещи като обезумял мръсотии на факоуай. Няма да ви давам точен превод, но общо взето се отнасяха за това колко е непристойно за един племенен вожд да губи пари, играейки покер с бледолик.
Върнах се при Кошър и Анабел, клатейки глава.
— Не разбира ли, че не сме знаели? — попита тя.
— Разбира, само че не го интересува. Казва… казва, че боговете му искат жертвоприношение.
— Какво жертвоприношение? — каза Кошър.
Не можех да кажа.
— Хайде, изплюй камъчето, синко!
Облизах устни. Поклатих глава. И тихо промълвих:
— Човешко жертвоприношение.
Очите на Анабел се разшириха, очите на Кошър се притвориха.
Обърнах се и извиках на Джоузеф на факоуай:
— Справяш се добре! А сега започни да ни сочиш с пръст, все едно ни се караш. А после почни да ни гълчиш. Не крещи, просто покажи, че си ядосан.
Мрачният вожд ни се закани с пръст. Като че ли ни бе избрал да платим за всички грехове, извършени на неговия народ от белите. Думите на факоуай всъщност бяха рецепта за варен пастет от куче и диви череши, но останалата част от публиката (без мен) не знаеше това. Като се има предвид реакцията на Анабел, когато й съобщих съставките на моята яхния, може би така бе по-добре.
Не съм изглеждал никога по-притеснен. Никога, дори когато съм имал три обърнати дами на стад-покер със седем карти.
— Ако някой от нас може да мине през техния ритуал за смелост, няма да убият останалите.
— Какво представлява индианският ритуал за смелост?
— Отрязват ти и двете ръце до китките — казах аз. — Ако не издадеш и звук, вече не те смятат за бял, ставаш Факоуай.
Кошър се намръщи.
— И двете ръце?
— И двете. Не особено приятна перспектива за един картоиграч.
Отново отидох при Джоузеф.
— Вдигни си единия пръст и покрещи още малко.
За потомствен водач на хора, Джоузеф се справяше добре като за временно практикуващ моя занаят.
Вдигна пръст и се развика и разкрещя така, както белите си представят индианците в най-лошите си кошмари. По-лесно бе да се опитоми побеснял рис.
Погледнах назад към другите.
— Един от нас трябва веднага да тръгне с него, иначе ще изколи всички ни.
Внезапно Джоузеф избухна в смях. Известно време не можеше да спре. При това глупашки смях.
Погледнах го сърдито.
— Извинявай, Мавърик — каза той, като се успокои. — Просто никога не съм се забавлявал толкова с бледолики.
Обърнах се към Кошър и Анабел и лицето ми прие най-печалното си изражение.
— Смее се при мисълта за болката, която ще причини… той обича да наблюдава как белите страдат…
Анабел потрепери и се приближи към Кошър.
— Веднага си личи, че е садист — каза тя. — Достатъчно е да го погледнеш…
Джоузеф стреля във въздуха и нададе вой.
— Иска кръв — прошепнах им аз и се обърнах към Джоузеф на факоуай:
— Да не се увличаме, нали така?
— Коя е тази красива жена? — попита Джоузеф все така на родния си език, разбира се. — Добре изглежда за бяло момиче.
Това бе добра идея. Едва се сдържах да не се ухиля.
— Посочи я — казах на Джоузеф — а аз ще им кажа, че я желаеш.
— Ама аз наистина я желая. Твоя ли е? Давам ти четири коня.
— Съблазнително предложение — отговорих аз. — Огледай я. Не крий чувствата си. Може да нададеш
