към небето и ще го размаха ядосано. Той ще погледне към облаците и ще извика:
— Къде е факоуай? Къде са факоуай?
— Колко често и аз съм си задавал същия въпрос — казах аз.
Ритмично-мелодично глухо бумтене привлече вниманието ми. Долу край реката няколко воини седяха с кръстосани крака и удряха по изпънатите бизонски кожи на ритуално украсените бойни барабани.
Разсеях се за миг и почти загубих равновесие, но Джоузеф ме задържа.
— Тези „зверове“ понякога са коварни — каза той. — Казват, че щели да заменят конете, обаче аз се съмнявам.
— Е, поне миришат по-добре от коне, а и не трябва да внимаваш да не те ритнат.
— Да — съгласи се той. — Не ядат, но от друга страна не се размножават.
— Това не е природно създание — казах аз, като слязох от велосипеда и го отстъпих на Джоузеф. — Това е търговски продукт.
Джоузеф кимна важно, забута колелото и го облегна на земята близо до типито си, което естествено бе най-голямото в селото. През полуотворения вход на шатрата успях да зърна невероятните животински кожи, покриващи пръстения под, и разкошните корони от пера, красящи стените.
Барабаните продължиха отмерения еклив ритъм.
— Това пък защо е? — попитах го аз.
— Реколтата беше лоша. Правителственият агент от Бюрото по индианските въпроси ми каза за някакъв руски граф, който пътувал насам-натам и искал да види истинския запад… нали разбираш „каубои и диви индианци“.
— Аха — казах аз — и ти можеш да изпълниш половината от мечтата на графа.
Джоузеф кимна, като че ли леко се отвращаваше от себе си.
— Правим се на идиоти, обикаляме напред-назад, нарисувани с цветовете на войната, викаме, бием тези глупави барабани. Знаеш ли, не ги бяхме използвали от години, трябваше да видиш облаците прах, които се вдигнаха, като започнахме да блъскаме.
— Добри пари ли падат?
Джоузеф отново кимна.
— Тогава не се притеснявай — казах аз. — Той е балъкът, не ти.
— Той иска до говорим като истински индианци. Тези от евтините романи. „Хау, бледолики… Уф…“
— За „уф“ е прав.
Той поклати глава.
— Белите хора понякога са такива кретени.
Мрачно мълчание обгърна вожда. Очевидно унизителният начин, по който той и хората му напоследък печелеха, му тежеше. Той направи няколко крачки встрани от мен и се загледа в отблясъците на реката.
— Хей — подвикнах аз. — Онзи е идиот. Ти го работиш, нали така…
— Не е това проблемът, Мавърик — той изглеждаше искрено нещастен. — Въпросът е в хилядарката, която ти дължа.
— Какво има?
— Нямам толкова.
— Ами парите, които смучеш от графа?
Той протегна двете си ръце към селото.
— Всичко отиде за храна и дрехи на хората ми. Зимата наближава…
— Колко можеш да ми върнеш?
— Би ли приел индиански пари.
Изстенах и поклатих глава. Сега бе мой ред да бъда нещастен.
— Не мисля, че с това мога да си купя чипове в Сейнт Луис.
— Сейнт Луис?
— Големия покер шампионат, най-големият. Остават ми само няколко дни да събера три хиляди за входната такса.
— Доста тлъста такса, Мавърик.
— Това е капка в морето, приятелю. Таксата за участие е двайсет и пет хиляди.
Безизразната маска на лицето на Джоузеф се напука, очите му светнаха, усмивка пробягна по устните му.
— Значи имаш двайсет и две хиляди долара?
— Точно така.
— В брой? Никога не съм виждал толкова много пари на куп. Къде са те? Мога ли да ги видя? Може ли да ги пипна?
— Хей, аз съм твоят бял кръвен брат, не забравяй… никакви измами, нито пък онези прически, в които твоите момчета бяха такива специалисти…
— Стига, моля те — каза той. Беше развълнуван като малко дете пред перспективата да се порови в такава огромна купчина от банкнотите на чичо Сам.
Отидох до Оли и бръкнах в торбата на седлото за кожената кесия с пари. Джоузеф заничаше над рамото ми, очите му светеха с коледно нетърпение, докато аз отварях торбата. Вътре имаше снопове нарязани страници от каталог за семена.
Почувствах физическа болка. Извадих негодните за нищо пачки — не ставаха дори за тоалетни нужди, хартийките бяха твърде малки — и се вторачих в тях, опитвайки се да ги превърна в зелени банкноти. Тогава вятърът ги духна и ги отвя от дланите ми, като ги разпиля из селото.
Анабел.
— Как е могла да открадне от мен. Аз тръгнах да посрещна мъчения и евентуална смърт в ръцете на диваците?
— Жена ли е направила това?
— Жена. Невярна, покварена, ужасна, двулична… ад. Е, както казваше Татко: „Човекът е единственото животно, което можеш да одереш два пъти“.
— А шампионатът по покер в Сейнт Луис?
Гледах разпилените хартийки, които се гонеха по земята.
— Никога няма да мога да участвам… поне що се отнася до тази игра. Аз съм мъртъв човек.
— Мъртъв човек — каза Джоузеф, кимайки съчувствено.
— Точно така.
Тук Джоузеф направи нещо забележително.
Той се усмихна, усмихна се така лъчезарно, както и аз едва ли бих успял.
— Да бъдеш мъртъв човек — каза той — може да бъде много изгодно…
След кратка езда през красивия пейзаж около факоуайското село се стигаше до опустошената земя на изгоряла наскоро гора. Джоузеф ме уведоми, че това е работа на графа — лагерният му огън излязъл извън контрол, непредумишлен, но все пак сериозен грях срещу индианските богове, които владееха тези земи.
Помагах на Джоузеф и хората му да се разплатят и с малко късмет щях да започна самият аз отново да трупам пачка… очевидно не достатъчно за турнира в Сейнт Луис, освен ако се случеше чудо.
Но човек трябва да почне отнякъде, а аз отново тръгвах от пътеката на фортуната (и двата смисъла на думата) от една опустошена от пожар гора, облечен в кожени панталони, мокасини и носещ на лицето си цветовете на войната на племето факоуай. Освен това бях потъмнил бялата си кожа с боровинки и от разстояние… всъщност дори от доста близо… можех лесно да мина за индианец.
На път за тук, от върха на един хълм пред нас се бе разкрила гледката на лагера на графа, който величествено се разстилаше сред една ливада. Палатки заобикаляха гигантска покрита кола, чиято вътрешност Джоузеф подробно описа: платна в богато украсени рамки, представящи руския живот, плюшени мебели, сребърни чаени сервизи. Знаете как е — суровият живот на дивия запад.
Като се върнахме в селото Джоузеф ми обясни:
— Омръзнало му е да убива рисове и елени. Смятам, че „Великия Мъж Дошъл отвъд Голямата Вода“ е готов за по-едър дивеч.
