Коленичих и потопих пламналите си длани в реката.

— Ами ако бе поискал да ме скалпира, както му предложи?

— Уф — каза Джоузеф. — Това струва още много пари.

Изправих се, тъй като ми хрумна нещо друго.

— Знаеш ли, някой ден ще срещна моите спътници от дилижанса и ще трябва да им обясня как съм се измъкнал от свирепите диваци.

Той вдигна пренебрежително рамена.

— Кажи им, че си ни напил с огнена вода и си се измъкнал в бъркотията.

— Мислиш ли, че ще повярват?

Той сложи ръка на рамото ми и важно занарежда:

— Мавърик, ако днешният ден на нищо не те е научил, поне трябваше да разбереш едно… както казваше моят баща великият вожд: белите хора вярват на всичко.

Много бе прав.

— Та така — каза той и измъкна няколко банкноти от кожената си риза — сега мога да ти върна онази хилядарка, която ти дължа.

— Оценявам жеста — казах аз искрено. Тъй като не бях чул преговорите, Джоузеф можеше да ми даде петстотин. От друга страна, доколкото познавах Джоузеф, вероятно бе измъкнал две хилядарки от графа.

Джоузеф ме прегърна.

— В крайна сметка, ако човек не може да вярва на кръвния си брат…

— Тук са деветстотин — казах аз.

Чакалнята на ада

Реших все пак да продължа за Сейнт Луис.

Проблемът бе, че парите, с които всичко на всичко разполагах, бяха хилядарката от Джоузеф и още почти хиляда, които Анабел не бе могла да докопа — печалбата от играта в Кристъл Ривър.

Но Анабел може би щеше да е достатъчно глупава, за да използва парите, които бях събрал, за да участва в шампионата. Ако е така и ако успеех да стигна до общата ни цел преди тя да е внесла таксата за участие — щях учтиво да помоля мисис Брансфърд да бъде така добра да ми върне парите преди да се наложи да си ги взема сам.

Пресякох реката и след малко поех по издълбания с коловози път на дилижанса, който водеше в нужната ми посока, а освен това минаваше покрай места, където човек от време на време можеше да се снабдява с храна, вода и легло. Все още можех да стигна. И то без да си давам зор.

Сутринта бе топла, но не гореща и Оли и аз поддържахме добър, но не изморителен ход. Придържахме се към равното пространство между коловозите. Земята отново бе станала пустинна, камениста равнина, през която пътят мързеливо се виеше. Като излязохме от един завой, към нас запрепуска кон без ездач, юздите му висяха свободно.

Забавих ход, без да спирам, и се заоглеждах за падналия ездач.

Той лежеше по лице край пътя, където бе паднал или бе хвърлен. Облечен бе в износени прашни дрехи на каубой или скитник и стенеше, кажи-речи хлипаше.

Изглежда бе наранен, може би лошо наранен — тялото му бе изкривено неестествено. Може би краката му бяха счупени…

Дръпнах юздите и скочих от Оли.

— Потрай, приятелю! — извиках аз.

Отговорът му бе един още по-силен стон. Като водех Оли за юздите, отидох до нещастника, наведох се и внимателно го обърнах по гръб. Лицето, което ме гледаше от земята, нямаше да е приятно дори да не бе сгърчено от болка — брадясало, кожата жълтеникава, едното му око гледаше на изток, другото на запад.

Не можех да реше в кое да гледам.

Той прошепна нещо. Наведох се още, за да го чуя.

— Нещастник — каза той.

Те се бяха промъкнали зад мен и единият бе взел пистолета ми, преди дори да мога да се обърна. Друг ме ритна по главата, светът започна да се върти и аз се строполих на земята.

Не бях в безсъзнание, просто шашнат и замаян от болка. Двама мъже стояха над мен — единият от тях имаше червен белег на врата, а другият бе стар приятел.

Нещо такова.

Негодяй с черно сомбреро, демилитаризирана кавалерийска куртка и черна остра брада.

Негодяй на име Ангела.

Който, тъкмо когато се изправях на крака, ме ритна в стомаха. Аз изхъхрих и преди да успея отново да си поема дъх, той пак ме ритна в стомаха. По-силно. Не можех да дишам. Затварях и отварях уста като риба на сухо.

Търкалях се по земята и се държах за корема, вероятно бях пребледнял като платно, когато пареща течност нахлу в гърлото ми и чух отвратителния злобен глас на Ангела.

— Трябваше повече да им платиш на онези каубои, Мавърик говореше Ангела. — Понапиха се и почнаха да се фукат и да ми се подиграват. Казаха ми, че си им платил, за да ги натупаш. И знаеш ли? Аз ги натупах безплатно…

Мъжът, на когото исках да помогна, онзи разногледият, пребърка джобовете ми. Намериха хилядарката от Джоузеф и спечеленото от покера в Кристъл Ривър. Стотачката, забодена от вътрешната страна на ризата ми, обаче си остана моя.

Не че в момента можеха да ми послужат за нещо, нито пък в бъдеще, тъй като очевидно трудно можеше да се каже, че изобщо имам такова.

— Не че щях да те оставя да спечелиш онази игра, в никакъв случай — говореше Ангела, докато другарите му сипеха юмруци и ритници върху ми, — но щях да те оставя жив. Обаче ти ме направи на глупак…

Той се присъедини към боя, който бе най-злобният, който някога съм ял, а аз съм изял доста. Опитах се да се съпротивлявам, но това бе все едно коте да маха с лапи по въздуха. Атаката им бе твърде внезапна, твърде свирепа. Единственото, което можех да направя, бе да остана в съзнание.

— Стига! — каза Ангела след много-много време, поне на мен така ми се струваше. — Дайте да украсим някое дърво…

Което ни връща обратно под буреносното, разтърсвано от гръмотевици небе и красавеца — тоест аз — с вързани зад гърба ръце и с примка на врата, седнал върху кон, който се държи смайващо добре, имайки предвид, че е под мен само от няколко дни, и с торба гърмящи змии в краката си.

Всъщност на този етап примката вече не бе на врата ми. Бях успял да я приплъзна под носа си, без да смутя Оли. Пълзящите змии обаче вероятно скоро щяха да сторят това. Но за момента конят не бе забелязал, или просто не бе впечатлен от дузината гърмящи змии, които, свободни да поемат в която и да е посока, избраха да се затирят към нас.

Гръмотевица разтърси небето и земята, дървото включително. Бурята бе превърнала деня в нощ и светкавица хвърли за миг сребърното си сияние върху света — свят, където около дузина змии, се свиха на кълбо, вдигнаха опашките си и шумно затракаха.

Сега Оли ги забеляза, или поне така изтълкувах начина, по който вдигна глава — но не помръдна от мястото си.

— Спокойно, момче — успокоявах го аз, като се опитвах да провра примката над носа си. Не беше чак толкова голям, в края на краищата. Защо трябва да е толкова трудно…

Оли препусна.

Хукна, изчезна, без много-много да обезпокои змиите, а аз увиснах, поклащайки се с вързани зад гърба ръце над гърмящите изчадия.

Вратът ми не се счупи, защото примката вече не бе около него. Въжето гореше горната ми устна, закачено под носа ми и неудобството бе невъобразимо — като че ли някакъв великан се опитваше да

Вы читаете Мавърик
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату