— По-едър дивеч?
Джоузеф кимна.
— Индианец.
И този индианец бях аз.
Когато тропотът на копитата им се приближи, аз се превих на две и застенах от болка. Лицето ми не се виждаше, а през обгорената земя до мен достигаха гласовете им.
— Аз размислих — занарежда царствен глас с руски акцент, но от друга страна тънък като тръстика. — Невъзможно е това да е законно…
Джоузеф на най-добрия си пиджън индиански отговори:
— Ако никой не разбере, законно като да убиеш лос. Освен това бял човек прави това много години.
Тънкият глас затрепери от вълнение.
— Убивал съм животни от всички континенти, повече видове, отколкото броя на вашите мъниста и одеяла… но никога не съм ловувал толкова едър дивеч.
Джоузеф изсумтя и после каза:
— Трябва много зелени хартии за такъв лов.
— Колко?
Не чух отговора на Джоузеф. Може би бе показал с пръсти.
— Няма да го връзваме, нали? — попита графа. — Това някак няма да е честно.
Графът бе истински благородник.
— Той е свободен? Разбираш? Умира, тъй и тъй. Той много боли. Ти избавиш от мъки.
Чух как графът и Джоузеф слязоха от конете. Погледнах нагоре, без да вдигам глава и видях пухкавия мустакат аристократ — облечен по-скоро за лов на лисици, отколкото за убиване на човешка плячка, — който се затири към мен, в ръцете си държеше едноцевна карабина Шарпс. Джоузеф носеше лък висок почти колкото графа.
Вождът на факоуай вдигна ръка и те спряха.
— Бял човек остане тук. Индиански обичай казва, аз сега отива даде на умиращ войн кураж.
Графът кимна и докато нервно пристъпваше от крак на крак с готова за стрелба карабина в ръка, Джоузеф се приближи към мен.
Разговаряхме на факоуай.
— Пушката с халосни ли е заредена — попитах аз — както се уговорихме?
— Не можах да я докопам — каза Джоузеф. — Той никога не я изпуска от ръцете си.
— Не става тогава — казах аз. — Няма да рискувам живота си за някакви жалки двеста долара.
— Качих на петстотин.
Размислих. Както вървяха нещата, май си заслужаваше риска…
— Пази се! — извика графът. — Кажи му да се затича!
Джоузеф се изпречи пред дулото на карабината с разперени ръце.
— Не! Не… това грешно!
Графът, объркан, свали огромната пушка. Джоузеф дотича до него.
Вождът му се скара, като размаха заканително пръст и строго го погледна.
— Индианец застрелян от оръжие на бял човек никога не стигне щастливите ловни полета…
— А как очакваш…
И той подаде на графа огромния лък и измъкна една стрела от кожения си колчан, украсен с мъниста.
Като хленчещо дете, графът се заоплаква:
— Но аз не знам как да използвам това нещо…
— Уф. Лесно е.
— Добре тогава — каза графът нетърпеливо, вдигна лъка и постави стрелата на тетивата.
— Кажи му да започне да тича.
Джоузеф се обърна към мен и ми каза на факоуай:
— Не тичай прекалено бързо. Помни, че ти си на умиране…
— Шегуваш ли се?
— Ако не вярваш на кръвния си брат, на кого можеш да вярваш?
— Уф — казах аз.
И хукнах, като криволичех, куцуках и се опитвах да не съм твърде лесна мишена. Графът вдигна огромния лък и се прицели.
Шмугнах се зад едно дърво и чух как стрелата се заби в него, където трептя почти колкото и аз, след като чух раз цепващия звук.
Чу се и друг шум, почти едновременно: виещият от болка глас на графа.
Надзърнах зад дървото и видях, че графа бе хвърлил лъка и приведен тръскаше и двете си ръце все едно горяха, а той се опитваше да ги изгаси. Огромният лък здравата бе опарил дланите му.
Стоях скрит зад дървото, а през обгорения пейзаж до мен долитаха гласовете им.
— Дай ми карабината! — фъфлеше графът.
— Още пари.
— Колко?
Явно Джоузеф отново показа с пръсти, защото не можах да чуя сумата…
— Ами Щастливите Ловни полета? — попита графът.
— И без това никога не съм го обичал — каза Джоузеф. — Стреляй бързо.
Отново хукнах, сигурен, че Джоузеф е заредил карабината с халосен патрон, — ако не можеш да вярваш на кръвния си брат, на кого да вярваш?
Обгорелите дървета се разтърсиха от изстрела на голямата пушка, а едно от тях се пръсна на парчета, поемайки куршума предназначен за мен. Въпреки това аз паднах на земята, изкрещях от болка, хванах се за гърдите и стиснах торбичката еленова кръв. Графът бе наистина отличен стрелец, бе успял да ме уцели в гърба и все пак отпред, право в сърцето.
Чух шумоленето на обутите в мокасини крака на Джоузеф по сухите листа, когато дотича до мен, обърна ме с крак и каза:
— Уф. Съвсем мъртъв.
Гласът на графа трепереше от вълнение.
— Сигурен ли си?
— Могъщият Мъж иска скалп?
— Не! Но бих искал… бих искал отново да направя това. Утре възможно ли е?
— Не. Други от племе здрави. Ела пак зима.
Чух ги как се качват на конете, макар че преди да тръгнат, този истински благородник графът каза:
— Струва ми се, че е грешно да го оставим ей така на лешоядите.
— Той харесва. Това негово име.
— Какво искаш да кажеш?
— Бягащия Лешояд — каза Джоузеф. — Той сега чака пернати приятели.
Вече се здрачаваше, когато аз, приведен над реката, миех боята от лицето си. Индианските барабани мълчаха. Тук-там из факоуайското село просветваха пламъците на лагерните огньове.
Джоузеф препусна към мен и скочи от коня.
— Този глупак можеше да ме убие! — казах аз. — Това не беше халосен патрон, мой скъпи „пернат приятелю“…
Вождът се ухили, свали огромния лък от рамото си и ми го подаде.
— Ето, опитай го.
Вдигнах рамене, взех една стрела и се прицелих в едно дърво отвъд реката. Силата, с която лъкът изхвърли стрелата, бе страхотна, грубото дърво ожули ръцете ми, а стрелата полетя като обезумяла и падна във водата. Аз хвърлих лъка и изстенах.
— След като „Великия Мъж Дошъл отвъд Голямата Вода“ пробва това — изкикоти се Джоузеф — не можеше да уцели бизон от две крачки с тази Шарпс.
