измъкна главата ми, като упорита коркова тапа от бутилка вино.
Бях уморен. Дали щях да умра така увиснал? Исках ли наистина да падна сред това гъмжило от гърмящи змии? А може би болката постепенно ще изчезне, а змиите ще се предадат и ще се махнат? Стотици мисли се стрелкаха през главата ми — ужасни, мигновени като бляскащите светкавици, силите ме напускаха, усилията ми ставаха все по-немощни, и накрая увиснах като дроб.
Винаги съм казвал, че Фортуна е най-любимата ми дама, но, честно казано, никога не съм разчитал на нея, никога не съм я призовавал. Запомнях всяко раздаване и играех по законите на вероятността. Пазех съвета, който Татко ни даде, на Барт и мен, когато напуснахме ранчото в Тексас: „Ако имаш едно асо, не разчитай, че ще получиш още три, като смениш три карти.“
Затворих очи. Не бе точно молитва. Но ако Госпожа Фортуна се появеше и ме избавеше от загубена игра, сега бе времето.
Оглушителен взрив разтърси дървото и мозъка ми — гръмотевица? — и целият клон, на който висях се откърши. Светкавица? Не я видях да удря, но, по дяволите, аз падах!
А след това се приземих — тупнах тежко на земята и змиите се разбягаха.
За момент.
Лежах на една страна с широко отворени очи, ударът ми бе извадил въздуха, ръцете ми бяха вързани отзад, а всички гърмящи змии на зелената божия земя пълзяха към мен, и се усмихваха със сатанинските си усмивки.
Чудовищата стояха около мен, надигнали глави, все едно се подготвяха да гласуват коя да ме ухапе първа.
Дотук с Госпожа Фортуна.
Тогава усетих присъствието й. Не беше Госпожа Фортуна, но бе човешко същество, жена, дребна старица облечена в обсипани с кръпки висящи дрипи. Тя държеше торбата от зебло със сбръчканите си ръце и дяволите ме взели, ако не се разхождаше между змиите, невъзмутима като свещеник, който дава причастие, вдигаше ги от земята и ги пъхаше в торбата.
Те дори не тракаха, когато ги хващаше. Всъщност, бяха престанали да тракат.
Това бе най-невероятното нещо, което съм виждал. А и най-приказното — тази странна дребничка старица, не по-голяма от дете, която събираше гърмящи змии, като че ли береше цветя в градината си.
А опряна на дървото, където тя я бе оставила, стоеше най-огромната пушка за бизони, която някога съм виждал. От гигантската й цев се виеше дим.
Значи това бяха гръмотевицата и светкавицата, които ме бяха свалили на земята.
Тя завърза мърдащата торба, като че ли бе дамската й чанта, сложи я до дървото и отново взе пушката за бизони. Лицето й бе смръщено и съсухрено, очите малки и строги, но в тях нямаше жестокост — приличаше на кръстоска между вещица и елф, само че вместо метла в ръцете й бе този топ, а вместо гърне със злато имаше торба гърмящи змии.
Тя се дотътри до мен и тъкмо когато се готвех да кажа „Благодаря“, ме изрита. Обърнах се по гръб и изохках. Не бе многословно, но поне на място.
Тогава огромната пушка се насочи право към сърцето ми, а тя надвисна над мен като съвестта, която никога не съм имал.
С глух, дрезгав глас тя каза:
— Смятам да те убия, момче.
В този момент бях минал състоянието, в което човек може да почувства разочарование или дори страх. Просто мисълта да ме убие — сега, когато ме бе спасила от обесване и бе премахнала опасността от гърмящите змии, ми изглеждаше странна. Невъобразима.
Разбира се, тя самата изглеждаше малко странна.
Въпреки това я попитах:
— А тогава защо просто не ме остави да вися?
Тя приближи още пушката. Дулото на огромната пушка, горе-долу с диаметър на чаша, се опря в гърдите ми. Смръщеното й старческо детско лице би ми изглеждало комично при други обстоятелства.
— Защото тогава нямаше да разбереш сериозността на своето престъпление.
— Моето престъпление? Какво престъпление? Коя си ти?
— Никоя не съм, абсолютно никоя. Какво те интересува коя съм аз!? Това няма значение, важното е, че си долен крадец.
— Крадец?
— Как се осмеляваш да питаш коя съм? Ще ти кажа коя съм, аз съм твой съдия, твой съдебен заседател и твой палач. Твоето деяние, твоето престъпление… престъплението, заради което ще умреш… престъплението, което ще те хвърли в ада и преизподнята до края на вечността и дори по-дълго… е това, което стори на моите приятели?
— Твоите приятели? Какви приятели?
Това наистина я ядоса — очите й се разшириха, устните й се изкривиха и от това малко създание излезе могъщ рев:
— Ти отвлече моите гърмящи змии!
Знаех, положението ми е тежко — бях пребит почти до смърт, а може би без „почти“… бях обесен, след това прекарах няколко неповторими мига сред гърмящи змии. Но за пръв път осъзнавах, че съм полудял.
Това очевидно бе халюцинация, или имах треска, или бях в чакалнята на ада.
— Госпожо — успях да кажа аз, — приличам ли ви на крадец на гърмящи змии?
Тя дръпна пушката съвсем малко, за да може да ме огледа. Преди това не си бе дала труда. Когато свърши каза:
— И на челото ти пише, че си крадец на змии.
— Грешиш. Аз играя карти. Покер.
Тя присви очи.
— С тази риза?
Само затворих очи и започнах да се смея, но не много дълго, защото нямах повече сили. Усетих как тялото ми започна да се тресе неудържимо и последната ми мисъл преди да се спусне мракът бе, че може би все пак съм ухапан от гърмяща змия.
Госпожа Фортуна
Случи се изумително нещо.
Отворих очи.
Дали това не бе раят? Когато погледът ми се проясни, видях пасторални картини под формата на маслени платна в красиви рамки. Бях завит с домашно шит юрган, разкошно пухкав и мек. А на пода имаше огромен, очевидно скъп ориенталски килим…
Но аз бях в дървена къщурка, която не бе особено комфортна, и мебелировката на тази селска, макар и просторна стая, бе толкова скърпена, колкото и облеклото, което бе носила старата жена. Там имаше всичко — от грубо издяланите вещи на ранните заселници до прецизните изделия на викторианските занаятчии. И навсякъде бе пълно с джунджурии — малки колекции от това-онова: разноцветни свещи, стари шишета, хилещи се парцалени кукли, буркани копчета, спрели часовници (дали Грозната Ани Брансфърд не бе минала през този край?!) гребени, плювалници, изящни статуетки, изработени от умелата ръка на човека, кварцови кристали, направени от по-всемогъщ майстор. В единия ъгъл бяха захвърлени няколко издути торби от зебло, натъпкани бог знае с какво, а най-хубавото от всичко — по пода, пълзящи насам-натам, като че ли притежаваха къщата, бяха моите стари приятели гърмящите змии.
— Това адът ли е? — попитах аз, без да се обръщам към някого, като се повдигнах на лакът.
— Не, глупако — отговори ми дрезгав глас, — това е дом, моят дом… и ще те помоля да не бъдеш толкова критичен към благосклонността на провидението.
Седнах в кревата, без да спускам крака към пода, защото змиите се плъзгаха навсякъде.
Моята странна съсухрена домакиня седеше, пушейки лула от царевичен кочан, и се люлееше в един люлеещ се стол три пъти по-голям от нея. Обсипаното й с кръпки облекло бе различно от предишния път, но
