стилът си оставаше същия.
— Ти… ти не си ме убила?
— Много си наблюдателен — тя поклати глава, захапала лулата си. — Не, ти си прекалено глупав, за да откраднеш моите рожби. Били са онези пътници, които спряха в станцията, когато си купувах провизии.
— Взимаш своите… рожби с теб, когато пазаруваш?
Тя се намръщи.
— Жестоко е да ги оставя затворени, не мислиш ли? Проклет глупак. За малко да умреш от треска, знаеш ли?
— Змия ли ме беше ухапала?
— Не! Беше почти обесен.
Разтърках врата си.
— Помня.
— Плюс това си бил малтретиран от далеч по-зли същества от моите рожби. Никога не съм виждала толкова пребит човек. Хората са безмилостни създания, не мислиш ли? Хенри! Слез оттам!
Проследих погледа на строгото й лице и той ме отведе в ъгъла на кревата ми, където една гърмяща змия бе тръгнала нагоре по юргана. Като добре възпитано куче, подчиняващо се на своя господар, „Хенри“ слезе от ръба и се присъедини към другите си братя и сестри на пода.
Докоснах челото си. Главата ми щеше да се пръсне.
— Кой… кой ден сме днес?
Тя изсумтя и продължи да се люлее.
— Синко, времето отдавна загуби смисъл за мен.
— Добре, ами от колко време съм тук?
— Няколко дни. По-малко от седмица — внезапно тя се намръщи. — Какво гледаш?
— Не разбирам?
— Гледаше сините ми шишета. Мислеше да ги откраднеш. Не се опитвай да отричаш. Такава друга колекция не можеш да намериш никъде, освен в Лондон, Англия.
— Сигурен съм. Нямам намерение да крада колекцията ти от сини шишета.
— Пробвай, ако искаш… рожбите ми ще те изпохапят до смърт, разбира се, ако настояваш, опитай.
— Не, благодаря.
Тя отново се успокои, люлееше се леко, от лулата й се виеше дим.
— За малко да те обесят, а и да те размажат от бой не е шега работа. Трябва да си почиваш. Ще се оправиш.
Скърцането на люлеещия се стол по дървени под бе странно успокоително.
— Ще се оправиш — повтори тя. — Ще се оправиш.
И аз се унесох.
Седях пред дървена маса твърде малка за мен, върху дървен стол твърде малък за мен, върху раменете ми бе наметнат ръчно плетен шал. Тя ме бе довела дотук, а змиите се разтваряха пред нас като гърчещо се червено море. Те си пълзяха долу, докато си седях на масата, от време на време някоя минаваше над обувката ми.
Аз обаче бях спрял да се страхувам. Не смятах, че „рожбите“ ще направят някоя беля пред майка си.
Тя готвеше на огромната черна печка в ъгъла на голямата стая, което представляваше кухнята, а висящите тенджери, тигани, съдове и уреди навеждаха човек на мисълта, че всеки ден готви за цял полк. Но явно ядяха само тя и рожбите й.
Тя ми донесе димяща чиния пълна с ядене и я сложи гордо пред мен. Приличаше на копелдашка яхния, а и миризмата бе пикантна и определено не неприятна, макар и непозната. В кафяв сос плуваха парчета бяло месо.
— Това не е гърмяща змия, нали? — попитах аз.
— Не! — каза тя, като седна срещу мен със своята чиния димящо ядене. — Аз да не съм канибал.
Хапнах една лъжица. Не беше лошо, но и без това от преди ми се гадеше, а екзотичността на подправките и тайнствеността на съдържанието, не бяха особено възбуждащи апетита.
— Омети си чинията — каза тя. — Искаш ли да си възстановиш силите или не?
— Какво… ъ, какво е това?
— Понякога не е изгодно да се задават прекалено много въпроси. Да кажем, че е специалитет на дома и толкоз.
— Не съм гладен.
Тя погледна към пода. Изражението й бе сърдито.
— Какво мислиш?
— Моля?
Тя избухна. Все едно някой отвори фурна.
— Не говоря на теб! — погледът й отново се насочи към пода и с нормален глас тя каза:
— Какво е твоето мнение, Хенри?
Отговорът бе леко потракване.
— Смяташ ли? Това е интересно — тя лапна една лъжица от яденото си, след това още една и каза: — Хенри смята, че трябва да бъдеш наказан. Хенри мисли, че грубите хора, които обиждат своята любезна домакиня като твоя милост, заслужават наказание.
Хапнах една лъжица.
Но тя не бе свършила.
— Ти ли си убил животното за тази гозба? Не. Ти ли си отгледал зеленчуците? Не! Трудила ли съм се аз, за да я приготвя? Да! Знаеше ли ти, че аз я смятам за мой специалитет? Да.
Хапнах още една лъжица.
— Като твоя домакиня, моята работа е да се чувстваш като у дома си, да се чувстваш удобно и приятно — нещо, което аз и моите рожби се блъскаме като роби, за да постигнем. Така че твоя работа като гост е да ме накараш да усетя твоето признание. Трябва да поработиш над това, синко.
Хапнах още една лъжица и се усмихнах лъчезарно.
— Вкусно — казах аз.
Това я разсмя. Тя се смя доста дълго, когато накрая се успокои, каза:
— Е, това бе страхотно!
После се надвеси над масата и ме дръпна за ухото, все едно бях непослушно дете.
— Животът е сериозно нещо!
И така аз изядох загадъчния й специалитет. Права бе — бях груб. Но не странната гозба, нито гърмящите змии по пода бяха прекършили гордостта ми. Наистина трябваше да възстановя силите си, но имаше и нещо друго. Нещо вътре в мен, което винаги ме бе тласкало напред — усещането, че няма игра, която да не мога да спечеля.
Брет Мавърик можеше да надприказва, да надхитри и, ако е абсолютно необходимо, да надстреля и най-добрите.
В момента ми бе трудно да се ориентирам в къщата на тази отшелничка и нейния покрит със змии под.
Тя разбираше това или го усещаше. В дрезгавия й глас се появи нещо нежно, дори утешително.
— Имаш нужда от сили, синко. Яж.
— Не знам, защо ми е тази сила, госпожо — признах аз. — Целта на моя живот ми бе измъкната от ръцете.
— Целта на живота ти?
Разказах й за шампионата по покер в Сейнт Луис. Казах й за двайсет и петте хиляди долара такса за участие, казах й, че съм играл покер практически през целия си съзнателен живот, че това е единственото, което някога съм правил и как искам да знам, веднъж завинаги, дали наистина съм най-добрият.
— Значи никога не си работил, само карти?
— Само в краен случай. Както стария ми Татко казваше: „Работата става да убиваш времето, обаче е лош начин да си изкарваш прехраната“.
