Тя държеше в ръка асо спатия.
— Съвсем близко, синко! Съвсем близко…
— По дяволите — възкликнах аз.
Тя бутна пачката банкноти към мен.
— Парите са си твои, честно и почтено!
— Но… но аз не спечелих…
— Всемогъщи Боже, ти си най-тъпото същество на божията земя… да не говорим колко лесно се предаваш.
Тя взе ръката ми и я постави върху колодата.
— Вдигни горната карта — каза тя.
Направих, както ми каза, оказа се асо пика. Как, по дяволите, знаеше, така и не разбрах. Може би все пак тя бе Госпожа Фортуна.
— Следващият път ще успееш — каза тя. — Просто трябва да опиташ. В теб има магия или, добре, да го наречем късмет. Ще ти дам да си избереш един от най-хубавите ми коне… под сайванта ще намериш купища седла, на разни умрели хора. Мога да ти дам още пари… ако искаш… освен тази банкнота.
И тогава от един джоб малката сбръчкана ръка измъкна моята стодоларова банкнота. Познах я по дупчиците от безопасната игла.
— С тази тук никога не се разделям. Даде ми я един специален човек.
Станах импулсивно, наведох се над пъна, вдигнах я все едно бе малко дете и я целунах по устата. При всички положения на вкус бе по-добре от гозбата й.
Тогава я пуснах на мястото й, а тя пак ми дръпна ухото.
— Ако исках да ме целуват странници, мислиш ли, че щях да стана отшелничка? А ти си доста странен!
Тя се изкикоти на смешката си.
Когато тръгнах, тя все още седеше край огромния път, в скута й се бе свила една гърмяща змия — Хенри? Тя го галеше и не ми помаха за сбогом.
Аз обаче й помахах.
Красавицата от парахода
Петтонната гръмогласна свирка на „Лорън Бел“ пожела сбогом на Сейнт Луис, параходният звънец в кабината на лоцмана иззвъня и двата звука отекнаха из долината на река Мисисипи едновременно за предупреждение и поздрав. За няколко мига свирката и звънецът заглушиха дори униформения духов оркестър, свирещ с пълна сила на долната палуба, точно под великолепно извезаното знаме, което обявяваше:
Тристата места за пътници в безкрайно дългия списък на помощник-капитана бяха запълнени — макар че единствената цел на пътуването бе разходка нагоре по реката, след което параходът щеше да обърне и да тръгне обратно към Сейнт Луис. С изключение на шепата професионални играчи и глупави и богати мераклии, въобразяващи си, че са покер-специалисти — участници в това голямо състезание — пътниците бяха просто зрители. Тук човек можеше да срещне какви ли не хора — от английски лордове до епископи, от проспериращи фермери до не по-малко проспериращи политици. И трябваше да слуша езици почти от всяка европейска държава.
Добре облечено множество, макар че трудно някой би могъл да се сравни с един хубавец с вратовръзка, жилетка в черно и червено, черен фрак, светлокафяви панталони, скъпи кожени обувки и (разбира се) бяла копринена риза с пластрон, направо от Париж, Франция — красива и просторна.
Сигурен съм, че няма нужда да ви казвам името му.
Подпрян на перилото, се наслаждавах на хубавата пура и на отблясъците на слънцето във водите на Мисисипи. Видях една-две познати физиономии в тълпата, една от които изискваше особено внимание. Точно върху това разсъждавах, когато чух познат, чуруликащ, оу-така-ли южняшки акцент, който принадлежеше на някаква млада дама.
— Нима е възможно?
Обърнах се, опрях гръб в парапета и се усмихнах.
— Възможно е и още как. Здравей, Анабел.
Носеше същия пътнически костюм с цвят на долари, и като се има предвид това, което тя — по-скоро ние — бяхме преживяли, не изглеждаше по-зле отпреди. Най-малко тя. Красавица.
Хвърли се в прегръдките ми.
— О, Брет… сънувах този миг, молех се за него… мой единствени истински герой… жив!
— Да — казах аз, — но не благодарение на теб.
Освободих се от ръцете й.
— Нима казах нещо, което те обиди?
Извърнах се и погледнах пак към реката. Сейнт Луис чезнеше в далечината, а зеленината и по двата бряга бе успокоителна за очите.
— Мисис Брансфърд, ще ми се да си мисля, че разбирам от шега не по-малко от всеки друг, но да откраднат спестяванията ми преди да тръгна с диваците да посрещна там смъртта си? Тук моето чувство за хумор се изчерпва.
Тя бе близо до мен. Докосна крайчеца на дантеления ми ръкавел.
— Изглежда си се измъкнал невредим… дори са ти останали две ръце да играеш покер.
— И за какво са ми като нямам пари да залагам.
Нежните й пръсти притиснаха гърдите й.
— Да не искаш да кажеш, че някой те е обрал? Колко ужасно! Ти нали не подозираш… ох, просто не мога да го кажа.
Почти бях забравил как можеше да пърха с дългите си мигли.
— Не те подозирам — казах аз.
— Това е такова облекчение.
— Сигурен съм.
Тук тя се обиди.
— Брет — каза тя с треперлив глас, южняшкият й акцент бе в пълната си сила, — ако някога си вярвал на нещо, което съм ти казала, повярвай ми… аз не съм ти взела парите.
— Никога!
В големите й очи просветна надежда.
— Никога не си помислял, че аз съм ти взела парите?
— Никога не съм вярвал на нещо, което си ми казвала.
Тя премигна веднъж.
— О, не. Не съм ги взела… не и тогава. Не и когато така благородно тръгна с онези диваци.
— Направила си го по-рано.
Очите й се взряха в мен, после се притвориха, тя сви рамене и кимна.
— Мислех си, че си решил да тръгнеш без мен и да ме оставиш с Кошър, пленниците и онези заселници.
— Ами така си беше. Само че не виждам това с какво оправдава кражбата ти?
Виновният й поглед бе почти убедителен.
— С нищо и наистина се чувствам отвратително.
— Не толкова „отвратително“, че да предложиш да ми върнеш парите?
— Вече не са мои. Де да можех… те са изгубени…
Намръщих се.
