Може би все пак старицата бе вещица.
— Ти имаше треска, синко. Бълнуваше в съня си. Аз те слушах — тя вдигна рамене. — Къщата си е моя, ако искам ще слушам. Пък и си ми длъжник!
Въздъхнах. Наистина й бях длъжник — дори и да анулираше подаръка от пари, аз все пак щях да й дължа живота си. Кимнах.
Сега гласът й бе учудващо нежен.
— Защо е толкова лично?
Тогава внезапно започнах да й разказвам. Да й разказвам за неща, които не бях споделял с нито една жива душа — ако приемем, че това дребно същество бе жива душа.
— Майка ми умираше — казах аз. — Исках да й дам нещо преди да ни напусне. Сигурно си мислиш, че този ден е имало някаква магия, или поне малко късмет… но не.
— Майка ти обичаше ли номера с карти?
Усмихнах се леко и кимнах.
— Тя бе прекрасна дама. Крупие, от Начез до Ню Орлеънс нямаше по-добра. Тя и Татко се срещнали на един параход, пътуващ по Мисисипи… имало голяма игра, голяма колкото шампионата в Сейнт Луис. Той спечелил ранчо.
— Цяло ранчо?
— Цяло ранчо… В Тексас. Той и майка ми се преместили там, гой временно оставил покера, а тя рулетката и заедно отгледали много добитък и две момчета.
— Имаш брат?
— Барт. Една година по-малък. Винаги ни е бивало с картите, дори когато бяхме съвсем малки. Татко ни окуражаваше, а мама нямаше нищо против. Харесваше й, когато й показвах трикове с карти — като й кажех „Избери си една карта“, винаги си избираше асо пика.
Дребната старица седеше на стола до мен и внимателно слушаше. Змиите се размърдаха за момент, но тя вдигна ръка и те замръзнаха на местата си, неподвижни като камъни.
— Тя бе толкова болна — продължих аз. — Лежеше в леглото си бледа като платно. За пръв път видях татко да плаче. Тя не плачеше. Извика ни с Барт и погали лицата ни. Исках да направя нещо, за да се почувства по-добре… но не исках да е трик. Не и този път. Така че й казах: „Искаш ли да видиш асо пика, мамо?“ А тя отговор: „Да, момчето ми, искам“. Аз й дадох картите, тя ги разбърка, аз цепих… и не стана. Да, беше пика. Мизерна девятка. Та толкова за магията. За късмета. Повече никога не съм му се доверявал, независимо как го наричаш.
Тя бръкна в някакъв джоб и в ръката й се появи тесте карти.
— Искам да направиш това и за мен — каза тя и кимна към пачката долари в скута си — и тези пари ще бъдат твои.
— Какво да направя за теб?
— Ще цепиш на асо пика! Какво друго?
— Не. Не мога да направя това.
— Защо?
— Когато пораснах разбрах, че асо пика е картата на смъртта. Представяш ли си? Майка ми на смъртно легло, а аз се опитвам да цепя на асо пика…
— Но ти не си успял.
— Не, аз я разочаровах.
— Разочаровал си я и то много пъти, нали така синко? Първо, не си цепил на правилната карта, а освен това се оказва, че от самото начало си избрал неподходяща карта… Нищо не можеш да свършиш както трябва, не е ли така?
Не отговорих.
— Да, този път ще цепиш на асо пика, заради мен. Освен това не означава смърт, това е просто една карта. Но това е картата, на която искам да цепиш…
— Вероятността е 1 към 51.
— Можеш да лъжеш. Видях те как ги пипаш.
— Аз не лъжа.
— Знам. Цепи асото.
— Не — казах сопнато. — Задръж си парите. Шансът е прекалено малък… и не искам отново да се проваля.
Тя щракна с пръсти.
Гърмящите змии като че ли започнаха да се събират около мен. Бях станал център на вниманието, разклатиха опашки и затракаха, като че ли за да оправдаят името си.
— Няма да го направиш… — казах й аз.
— Без да ми мигне окото, ако се ядосам.
А гърмящите змии побесняха.
Преглътнах.
— Може би ще пробвам — казах аз, — щом такова е положението.
Тя отново щракна пръсти и змиите се успокоиха и се върнаха на припек, като тънки вадички вода.
— Виждам, че се вразумяваш — каза тя, стана от стола си и използва пъна като маса, където разбърка картите. Постави пачката банкноти до тестето карти, като че ли това бе залогът.
Всъщност така си и беше.
Поех си дълбоко въздух и се съсредоточих. Тя бе приковала погледа си на мен — чувствах го — мисля, че дори и проклетите змии ме наблюдаваха. Подухна вятър и окуражително прошепна, ръката ми бе над тестето. Усетих гъдел. Какво ли беше това? Късмет? Магия? Вълшебство?
Но в този миг изчезна.
— Не мога — казах аз. — Не разбираш ли? Това ще бъде все едно отново да я разочаровам…
— Онзи ден те биха и ритаха, нали, синко? Ами, „те“, едни други „те“, но все пак „те“… също ме биха и ритаха като куче и ме оставиха да умра.
— Защо?
— Защото бях дребна. Различна, странна. Те ме биха и ме ритаха, а аз можех само да лежа там и да умра, но нещо вътре в мен ми каза, „Съпротивлявай се“.
— Съпротивлявай се? Та ти си станала отшелница!
Тя кимна и се ухили, захапала лулата си, светнала от гордост.
— Аха, при това най-добрият отшелник на света.
Погледнах тестето. Помислих си за шанса: 1 към 51.
— Аз поех по мой собствен път, синко, и предпочитам да си прекарвам времето с рожбите си, защото те не са като хората: те са прями и честни. Но моят път е различен от твоя път.
— Майка ми…
— Тя те е обичала и се е гордеела с теб, момче, тя е умирала! Пет пари не е давала дали ще цепиш асо пика или не! Била е щастлива, че ти си до нея. Че я обичаш.
— Така е.
— Баща ти гордее ли се с теб?
— Няма да си признае.
— Но дали е така?
— Мисля, че да.
— Значи можеш да си сигурен, че и майка ти се чувства по същия начин. Цепи картите, синко. Цепи ми асо.
Вятърът се усили и аз се съсредоточих. Затворих очи. Дали мога да извикам с волята си асо? Светът изчезна, остана само това тесте, тези петдесет и две карти, кари, купи, спатии, пики…
Цепих картите.
— Вдигни ги — казах аз и кимнах към картите.
Тя направи както й казах, и очите й се разшириха, когато видя картата.
— Черно асо е! — каза тя лукаво.
Обзе ме неистова радост. Отворих очи.
