— Защо пък изгубени?
— Комодора, тази чаровна змия…
— Моля те, не ми напомняй за змии. И така. Какво Комодора?
Тя се усмихна печално.
— Дадох му моите двайсет и две хиляди…
— Твоите двайсет и две хиляди?
— Нашите двайсет и две хиляди… ние сме съдружници, не забравяй? Дадох му ги, макар че не ми достигаха три хиляди с надеждата, че ще мога да намеря остатъка.
— Значи не си успяла. Поискай си ги обратно.
— Той се съгласи да ми запази място в турнира и да разреши на жена да участва, само при условие, че ако не успея да събера пълната сума, това, което съм внесла не подлежи на връщане.
— Подло копеле. Предполагам, накара те да подпишеш декларация?
Тя въздъхна и кимна.
— Надявах се да намеря някой напил се богаташ, от когото да измъкна или открадна жалкия остатък, но уви, нямах късмет. А през последните дни на покер масите все излизам на чисто… въпреки съветите ти.
— Поне не си губила… с изключение на „нашите“ двайсет и две хиляди.
Тя поклати глава и се загледа в блещукащата вода, докато колелото на парахода ни тласкаше — нагоре към Мисисипи.
— Не бих искала да прозвучи неблагодарно, не и към най-невероятно привлекателния…
— Моля те, Анабел. Не след като съм обядвал.
— Съжалявам. Както и да е, защо трябваше да не достигат три хиляди, Брет? Бедното ми сърце толкова много желаеше да участва в това състезание…
Бръкнах във вътрешния си джоб и извадих остатъка от пачката, която моята дребничка благодетелка ми бе дала.
Очите на Анабел така се ококориха, че си помислих, че Джоузеф и неговите войни гребат с канутата си към нас.
— Госпожа Фортуна е била благосклонна към теб?
Така беше.
— Това са моите двайсет и пет хиляди, точно — казах аз. Отброих три хиляди на по сто. — Ето ти трите хиляди, които не ти достигат.
Тя ги грабна от ръката ми толкова бързо, че за миг се почудих дали изобщо някога ги е имало.
— Няма ли край твоята жертвоготовност? — попита тя.
— Оглупявам като видя красиво лице с тъжно минало. Освен това, няма друг начин да спася поне частично нашите двайсет и две хиляди. Ние сме съдружници, Анабел, и този път съм съгласен с теб.
— Съгласен?
— Петдесет на петдесет е честна подялба.
Тя дори не възрази, само пъхна парите в чантичката си.
— Ще отидеш в рая за това, което направи.
— Надявам се да не е прекалено скоро.
— Та като стана въпрос за това… как се измъкна от онези свирепи диваци?
— Напих ги с огнена вода и се измъкнах в бъркотията.
Тя цяла засия.
— Как да не те обожава човек?
Джоузеф бе прав, белите хора вярват на всичко.
— Но сега ти няма да участваш в шампионата! — каза тя и аз почти повярвах, че я бе грижа.
— Не бъди сигурна — отговорих аз и леко я целунах по челото.
Открих го на горната палуба. Наслаждаваше се на гледката — тази странна дива Америка, която бе дошъл да посети. Бе облечен в двуреден костюм рибена кост, гети, бели ръкавици и шапка.
Когато сключих ръка около лакътя му здраво и силно, и го извъртях, монокълът му падна от носа, ченето му увисна, а верижката на часовника му подскочи и издрънча. Графът, възмутен и вероятно леко уплашен, каза: — Какво значи това оскърбление? Имате ли представа кой…
— Знам много добре кой сте, графе — казах аз. — Преследвам ви от доста време. Въпросът е — знаете ли кой съм аз?
Той се опита да задържи възмутеното си изражение, но страхът надделя. Разглеждаше ме със стъклените си очи и бе ясно, че не разпознава покойния Бягащ Лешояд, възкръснал за нов живот.
Така че се представих.
— Брет Мавърик — казах аз. — Правителствен агент на Съединените щати, Бюрото по Индианските въпрос.
— Индианските…
Както го държах подръка, го повлякох по палубата. Другите пътници гледаха с любопитство, но без тревога.
— Това е краят, графе… Джоузеф всичко си изпя.
— Какво пеене? Кой за бога е Джоузеф? Не познавам човек с подобно име!
Спрях, но все още здраво го държах под ръка. Погледнах го в очите.
— Джоузеф е християнското име на Кряскащия Орел, вождът на племето факоуай.
Графът понечи да ми отговори, но от зяпналата му паст не излезе нито дума.
— И Джоузеф отрече да ви познава — продължих аз, — когато започнах да разследвам случая, убийството на онзи нещастен дивак. Но като го заключихме си развърза езика… може би същото важи и за вас.
Отново го повлякох под учудените погледи и сред шушукането на другите пътници.
— Но аз не съм американец — каза графът.
— В това ви е късметът. Да убиеш индианец, ей така за спорта, това е присъда от двайсет години затвор — поклатих глава. — За чужденец като вас с определен дипломатически статут някакви три годинки.
— Три години!
— Освен ако не решите да платите трите хиляди долара глоба — подхвърлих аз. — Но това си е работа между вас и съдията.
— Съдията?
— Районният съдия. Сега веднага потегляме обратно за индианските територии, вие и аз. Ще ви вкараме в затвора, за да не избягате, а после, след около шест месеца, съдията ще намине и тогава ще можете да си платите глобата…
— Но, мистър Мавърик — проплака графът, очите му се навлажниха. Беше отчаян. — Аз имам три хиляди долара. Мога да ги дам още сега…
Той извади портфейла си от вътрешния джоб на елегантното си сако.
Погледнах презрително парите, а после и него.
— Графе, разочаровате ме. Знаете ли наказанието за опит да се подкупи агент на правителството на Съединените щати?
Той поклати поривисто глава.
— Това не е подкуп… това е глобата. Трябва да си замина за дома колкото се може по-скоро. Ако можете да платите глобата ми, това ще спести на вас и вашето правителство разходите по процеса.
Аз все още не бях убеден.
— Откъде знаете, че просто няма да прибера парите.
Той разтвори ръце.
— Но вие сте агент на правителството на Съединените щати, разбира се, че мога да ви се доверя.
Усмихнах се колебливо.
— Ами май сте прав. В края на краищата, ако не можеш да се довериш на агент на правителството на Съединените щати, на кого можеш?
Взех парите и с жест му показах да си върви.
— Сега като се вгледам — каза той несигурно, — изглеждате ми някак познат…
