Избухнаха аплодисменти, но Комодора махна с ръка и те секнаха.
— И не само велик шампионат, но и честен шампионат… и поради тази причина аз съм поканил една от легендите на Дивия запад, един от нашите най-известни пазители на закона, шериф Зейн Кошър! Ела, Кош…
Залата избухна в оглушителни аплодисменти. Стоящият близо до нас Кош се усмихна леко смутено и тръгна през тълпата, която страхопочитателно му правеше път.
Кошър се качи на импровизираната сцена до своя брадат, жизнерадостен домакин и дари тълпата с подкупваща усмивка.
— Благодаря ти, Комодор. Благодаря и на вас, дами и господа… Макар да виждам, че дамите не са много.
Хихикането секна, когато изражението на Кошър внезапно стана сериозно.
— Всеки, който бъде хванат да лъже, ще бъде отстранен от играта, а таксата му за участие ще бъде конфискувана — каза той. — И аз лично ще имам грижата да го изхвърля през борда.
Тишината като тъмен облак надвисна над салона.
Кошър разкопча сакото си и откри двата колта, вързани за всяко бедро.
— Това виждате ли? Единствените пистолети разрешени в тази зала. Ако забележа скрит пистолет в ръкав или в ботуш, собствениците им напускат играта. Зрители, забелязани да носят оръжия, ще бъдат изхвърляни от кораба. Аз съм законът в тази зала, приятели, и всеки, който пристъпи закона рискува да му натроша кокалите.
После отново се усмихна, бутна назад шапката си и каза:
— Благодаря за вниманието — слезе от подиума и се смеси с притихналата, страхопочтителна тълпа.
— Благодаря ти, шерифе — каза Комодора. — А сега, състезатели, моля пристъпете напред… и извадете парите си!
Скоро аз и Анабел стояхме един зад друг на опашка пред масата за покер, където седяха Комодора и Кош, брояха парите и даваха разписки.
Когато ни дойде редът, Комодора взе парите ми и каза:
— Брет Мавърик, радвам се, че ще участваш. Надявам се, че ми нямаш зъб?
— Защо трябва да ти имам зъб?
— Ами… изглежда брат ти Барт смята, че съм постъпил с него несправедливо в тази същата зала не много отдавна.
— Той загуби голям пот от теб. Често се случва.
— Не и на един Мавърик. При всички положения… радвам се, че си сред нас. А Мис Брансфърд…
— Мисис Брансфърд — поправи го тя деликатно.
— Съжалявам — каза Комодора. — Носите ли остатъка от таксата?
— Да — отговори тя и му подаде купчина от стодоларови банкноти.
— Нямате представа как се радвам — каза Комодора, и подаде парите на Кош, за да ги преброи.
Наведох се към масата, за да ме чува само Комодора.
— Аз й дадох парите за тази игра.
Той вдигна вежди. Сред добре поддържаната брада се появи предпазлива усмивка.
— Наистина ли?
— Искам всичко да е ясно. Ако има някакъв проблем един играч да спонсорира друг, просто кажи.
Анабел, която явно бе подочула нещо, се намеси.
— За какво говориш, Брет?
— Ако не искаш тя да участва в играта — повторих аз — защото играе с мои пари… сега е времето да го кажеш.
Той присви скептично очи.
— Но мис… мисис Брансфърд знаеше, че ще загуби…
— Не — казах аз. — Тя щеше да загуби внесените пари само ако не събереше остатъка от таксата за участие. Тя успя, държиш парите в ръката си, Комодор.
Той размисли.
— Така е. Така е — той се обърна към Кошър. — Ти какво мислиш, шерифе?
— Това момче е нещо, което никога не съм вярвал, че ще срещна — каза Кошър кротко. — Честен комарджия.
Ухилих се.
— Татко не би останал доволен, ако чуеше да ме наричат комарджия, но благодаря за вота на доверие, все пак.
Кош кимна, леката му усмивка бе като благословия.
— Добре — каза Комодора — и двамата участвате. Но ще инструктирам крупиетата да ви наблюдават да не би да си помагате.
— Не се притеснявай, Комодоре — казах аз като отново се ухилих, — ние с мисис Анабел никога не си помагаме.
Когато всички участници платиха таксата, Кошър преброи парите за последен път, обяви пред всички, че са половин милион долара, подреди ги в една чанта, която собственоръчно бе закупил и притежаваше единствения ключ и пред очите на цялото множество постави чантата в сейфа.
Кош затвори вратата на сейфа с едно заключително изскърцване, завъртя колелото на шифъра и каза:
— Ключалката на този сейф бе направена специално за това състезание… и само аз знам комбинацията. Никой друг на този кораб, включително и Комодора, не я знае.
— Благодаря ти, шерифе — каза Комодора — за здравата работа и за усилията.
— Ако съществува някакъв друг начин да се опазят тези пари — призна си откровено Кошър, — мътните ме взели, ако знам какъв е.
Състезателите и зрителите се бяха събрали около касата и я гледаха с уникална комбинация между религиозно богоговение и мерзка похот.
— Господа — каза Комодора. — Мисис Брансфърд… ако обичате заемете местата си, започваме.
Колелото на Фортуна
След като Кошър каза една молитва и след едно колективно „Амин“, ние се разпръснахме и заехме отредените ни места, докато облечените с бели ризи с ластици на ръкавите крупиета по един на всяка маса, тържествено разопаковаха тестетата и започнаха да разбъркват картите.
Джобният часовник показваше шест часа и ударите на големия стенен часовник се съгласиха с него. Тълпата зрители, вече добре подпийнали, се събраха около нас с чаши в ръце. Смит Пелтека седеше до мен. На масата имаше още трима играчи плюс сипаничавото крупие, което изглеждаше по-възрастно и изпечено от колегите си. Това бе добре за мен — той също носеше знака на опитността.
Анабел седеше на съседната маса, а моят дребен богат приятел Тика, седеше точно срещу нея и я зяпаше замечтано, омагьосан от красотата й. Независимо от това, влюбен или не, нямаше да му отнеме дълго да оправдае името си и да представи уникалната симфония от тикове, потрепвания, намигвания, гримаси, мърморене и гърчове, която го превръщаше в неразгадаема загадка за съиграчите му.
На друга маса имаше още познати лица — Комодора Девол и Ангела. Всъщност, познавах почти всички професионални играчи. Единственото изключение бе наконтения тип с миловидно лице, който седеше срещу мен и, ако се съдеше по приказките му, бе от миньорските райони, из които не бях пътувал много.
Хората, които не познавах, бяха богаташите, въобразяващи си, че са играчи — като белобрадия глупак с торбестата карирана риза, който бе споменал нещо за състоянието от злато, което бе изкопал от земята. Всичко това значеше, че трябва да използвам обичайната си стратегия на игра, докато усетя нещата.
Проблемът със стратегията бе, че с напредването на вечерта много играчи щяха да губят и да отпадат, броят на масите щеше да намалява, играчи от една маса щяха да отиват на друга, участниците непрекъснато щяха да се променят, а с това и обликът на играта.
На всичко отгоре, тук имаше няколко дяволски добри играчи — стоманени нерви, мозъци като
