бръсначи — един от тях самият Комодор. Чувах гласа на Татко: „Синко, ако се озовеш в една игра с хора, които играят не по-малко блестящо от теб, откажи си — това става хазарт.“
Но играта тъкмо започваше и засега аз бях вътре — поне докато Госпожа Фортуна не ме изриташе вън.
Най-лошото в началото бяха ужасните зрители, които подслушваха, надничаха над рамената ни, шепнеха си един на друг и от време на време коментираха на глас. Хвърлих един поглед на Кош, още при първите раздавания и той натъртено каза на зяпачите да си пазят забележките за себе си.
— Пас — каза аз.
До мен Пелтека се опитваше да каже нещо. Той ме погледна, искаше помощ.
— Пелтека пасува — казах аз.
От време на време, когато се отказвах рано, наблюдавах Анабел. Наистина се бе овладяла добре. Изглежда играеше почти професионално, прибираше често подове, някой от тях значителни.
Отново бе ред на Пелтека.
Той ми хвърли настоятелен поглед, изопна чертите на лицето си, след това го отпусна, почти незабележима гримаса, но аз бях играл с Пелтека много пъти и бяхме приятели.
— Пелтека вдига с двеста — обясних аз.
Когато прибра големия прекрасен пот, Пелтека се разбъбри като глупак. Никаква помощ не му бе нужна.
Зад прозорците на салона здрачът нежно се спускаше над реката, докато параходът се носеше нагоре по реката. Виещият се от пури, цигари и лули дим, изпълнил стаята, бе гъст като утринна мъгла. Стенният часовник удари седем пъти.
Контето с миловидното лице, което стоеше срещу мен, гледаше прекалено наивно за честен човек. Освен това красивата му колосана риза стърчеше от ръкавите на сакото, а ръкавелите му бяха много по- широки, отколкото изискваше модата в момента.
Дълго го бях наблюдавал, за да бъда абсолютно сигурен. Хвърлих картите си на масата с лицето на горе, за да покажа, че се отказвам, протегнах се, прозях се и закрачих към Кош, който затъкнал палци в колана с пистолетите си, кръстосваше игралното пространство като да беше главната улица на някое градче.
Пошушнах му, той кимна, а аз се върнах на мястото си, много преди следващото раздаване. Тълпата се напи и започна да й се доспива. Кош вече бе изритал от залата няколко попрекалили типа. Малкият оркестър не спираше, въпреки че бях чувал доста по-живи изпълнения на „Малкото кафяво гърне“ от това, което мъчеха през последните десет минути.
Контето с миловидното лице бе полустанало от стола си и се протягаше, за да прибере чиповете на огромния пот с увенчаните си с огромни ръкавели ръце. Когато силната ръка на Кошър го потупа по рамото, той вече се бе настанил на стола си. Шерифът се наведе и прошепна нещо на ухото му.
— Аз! — възкликна комарджията невинно и учудено.
Кошър само го погледна, а после сви пръст както се вика на непослушно дете.
Когато въздъхна с негодувание и се изправи, лицето му вече не бе толкова миловидно. Кошър го хвана и го завлече в ъгъла на стаята. Няколко чифта очи бяха твърде погълнати от собствените си карти, за да забележат случилото се, очите на всички останали бяха заковани в Кошър, когато гой практически разкъса сакото на контето и буквално откъсна ръкава с широк ръкавел на лявата му ръка, под който се откри приспособление от метал и кожа, закопчано на голата му ръка.
С това съоръжение трябва само да свиеш ръката си в лакътя и една скрита карта ще се озове в ръката ти чрез система от ластици.
После Кошър го извлече от залата и няколко мига по-късно се чуха последователно два звука: вик и плясък. Силен при това.
Когато Кошър се върна, застана близо до нашата маса, изчака да свършим последното раздаване и посочи към празния стол.
— Внезапен случай на морска болест, джентълмени — той бутна чиповете на напусналия ни съиграч в центъра на масата.
— Разделете си ги по равно. Такива са правилата.
Кош ме погледна и за миг погледите ни се сключиха и ние си кимнахме, изразявайки взаимната си благодарност.
И обратно към играта.
Когато стенният часовник удари десет, реката зад прозорците светеше, окъпана в лунната светлина, зрителите оредяваха и намаляваха, а малкият оркестър свиреше всичко с погребално темпо. Бяхме останали четири маси. Петнайсет играчи.
Виждах, че Анабел е изморена. Тя за пръв път участваше в маратонска игра и ми стан съвестно, че не я бях предупредил. Гледах я как се опитва да се отпусне, как диша дълбоко, как търка очи и знаех, че й е тежко. Тя бе спечелила купища чипове, но силите я напускаха.
Към два часа всички зрители си бяха отишли с изключение на пияни досадници. Бяхме останали само две маси. Пелтека и Тика бяха и двамата измежду петте играчи на моята. Анабел споделяше другата маса с Комодора Девол, Ангела и още двама играчи.
Играех интелигентен, стабилен, консервативен покер. Бях спечелил доста големи подове — един фул валета над дами се бе оказал не по-малко доходоносен, отколкото красив — и на този етап на играта бях точно там, където исках да бъда.
Единственият проблем бе, че бях уморен.
Преди няколко часа се притеснявах за Анабел, но тя сякаш се бе съвзела. Гърбът ме болеше, рамената ми бяха схванати, дори ръцете ме боляха. Кожата ми бе лепкава от потта, очите ми пареха от тютюневия дим. Понякога едва се концентрирах да видя картите си, да не говорим да вникна в смисъла, стойността и последствията им…
Старият глупак с карираната риза очевидно имаше същия проблем. Той бе спрял да дърдори за златната си мина още преди няколко ръце и сега темата бе колко е изтощен. От време на време той буквално се превиваше на две като човек, който ей сега ще заспи, или се протягаше и изпъваше крака, опитвайки се да възстанови кръвообращението.
Но очите му светеха.
Малко прекалено силно светеха и аз кимнах на Ког.
— Направо името не мога да си кажа — говореше дъртакът, после посочи към доста тлъстия пот. — Колко трябва да платя?
Нашето сипаничаво изпечено крупие — който, като се изключи Кош, бе най-свежото лице в залата, — каза:
— Три хиляди.
— Мога ли да кача десет хиляди?
На крупието му бе все едно.
— Ваша работа.
— Ами тогава — каза весело старикът — защо пък да не го направя.
Той избута куп чипове към средата на масата.
Всички други се отказаха, като сумтяха с отвращение, с едно изключение: Кошър бе все още в играта. Така да се каже. Той грабна ръката на стария глупак и го завлече далеч от масата. Ние наблюдавахме с нескрито любопитство, като се има пред вид в какво състояние бяхме. Кошър с един замах разпра карираната риза и откри приспособлението зашито отвътре.
С това можеш да скриеш или извадиш цяла ръка. Трябва само да се наведеш или да изпънеш крак, за да дръпнеш дългата корда, която е в ботуша ти.
Още един вик, отново силен плясък. Чиповете на измамника бяха разпределени между нас и отново се върнахме към играта.
Джобният ми часовник показваше, че скоро щеше да бъде четири сутринта и аз не бях единственият, който бе на границата на изтощението. Хората съвсем открито разтриваха ръцете си, очите си, изтягаха крайниците си и това нямаше нищо общо с измама — просто се опитваха да останат поне будни, ако не бодри.
